Грей - Страница 2

Докато се вглеждам през прозореца към небето над Сиатъл, познатата досада се промъква неканена в съзнанието ми. Настроението ми е унило и сиво също като времето. Дните ми се сливат, не се различават по нищо един от друг, а имам нужда от някакво разнообразие. Работил съм през целия уикенд и сега, затворен отново в офиса, ставам неспокоен. Не би трябвало да се чувствам по този начин, не и след тренировка с Бастил. Само че ми е криво.

Мръщя се. Тъжната истината е, че единственото, което привлече интереса ми напоследък, бе решението ми да изпратя два товара до Судан. Това ми напомня — Рос би трябвало да дойде с цифрите и логистиката. „Защо, по дяволите, се бави?“ Проверявам графика си и посягам към телефона.

По дяволите! Трябва да изтърпя интервюто с настоятелната госпожица Кавана за студентския вестник на университета във Ванкувър. Защо, мама му стара, се съгласих? Ненавиждам интервютата — глупави въпроси от зле подготвени злобни хорица, които умират да си врат носа в личния ми живот. А пък тази е и студентка. Телефонът звънва.

— Да — сопвам се на Андреа, сякаш тя е виновна. Мога поне да направя интервюто бързо.

— Госпожица Анастейжа Стийл е тук за срещата, господин Грей.

— Стийл ли? Очаквах Катрин Кавана.

— Тук е госпожица Анастейжа Стийл, господине.

Мразя неочаквани неща.

— Покани я.

Виж ти, виж ти… госпожица Кавана не е могла да дойде. Познавам баща ѝ, Еймън, собственик на „Кавана Мидиа“. Правили сме бизнес заедно, той ми направи впечатление на интелигентен ръководител и рационален човек. Бях се съгласил на това интервю, за да му направя услуга, от която да се възползвам на по-късен етап, когато ми е удобно. Признавам, че бях малко любопитен какво представлява дъщерята, интересно ми беше дали крушата е паднала далече от дървото.

Някаква суматоха пред вратата ме кара да стана и виждам плиснал водопад от кестенява коса, бели ръце и кафяви ботуши, които влитат в офиса ми. Потискам обичайното си раздразнение при тази проява на непохватност и забързвам към момичето, което е на четири крака на пода. Хващам я за раменете и ѝ помагам да се изправи.

Ясни смутени очи срещат моите и ме карат да се закова на място. С необикновен цвят са, бебешко сини, невинни — и в един ужасен миг ми се струва, че може да види вътре в мен и че съм… оголен. Тази мисъл ме стряска, затова я отхвърлям незабавно.

Тя има малко сладко личице, по което плъзва руменина — невинно и бледорозово. Питам се дали кожата ѝ навсякъде е такава — безупречна — и как би изглеждала порозовяла и топла след пляскане с бастун.

По дяволите!

Спирам разпътните си мисли, стреснат от посоката, в която са поели. „Какви мисли ти минават през ума, Грей, дяволите да те вземат?“ Това момиче е прекалено младо. Зяпнала ме е и аз едва се сдържам да не извъртя очи. „Да, да, сладурче, това е просто лице и нищо повече“. Трябва да прогоня от тези очи пълния с възхищение поглед, но нека междувременно да се позабавляваме!

— Госпожица Кавана? Аз съм Крисчън Грей. Ударихте ли се? Елате да седнете.

Тя отново се изчервява. Вече овладял се, я оглеждам внимателно. Доста привлекателна е — дребничка, с бяла кожа и грива от тъмна коса, която ластикът едва удържа.

Брюнетка.

Да, привлекателна е. Протягам ръка, докато тя се опитва със заекване да изрече някакво подобие на извинение и отпуска ръката си в моята. Кожата ѝ е хладна, мека; но умее да стиска изненадващо стегнато.

— Госпожица Кавана е болна и изпрати мен. Надявам се, нямате нищо против, господин Грей. — Гласът ѝ е тих, музикален и колеблив, тя не спира да мига и дългите ѝ мигли трепкат безспир.

Не мога да скрия веселите нотки, които се прокрадват в гласа ми, когато си припомням как влетя с главата напред, и я питам коя е.

— Анастейжа Стийл. Уча английска литература с Кейт… с Катрин… така де… с госпожица Кавана в университета във Ванкувър.

Срамежливка, а? Има вид на срамежлива: зле облечена, слабото ѝ тяло е потънало под безформен пуловер, права кафява пола и практични ботуши. Тя има ли някакъв усет за елегантното? Оглежда нервно офиса ми — готова е да погледне накъдето и да е, стига да не гледа мен, забелязвам и отново се развеселявам.

Как е възможно тази млада жена да е журналистка? Та тя не знае какво е пробивност. Притеснителна е, мекушава… покорна. Потънал в тези непристойни мисли, клатя глава и се питам дали може да се вярва на първите впечатления. Измърморвам някаква банална забележка и я каня да седне, но забелязвам, че опипващият ѝ поглед преценява картините в офиса ми. Преди да успея да се спра, започвам да обяснявам.

— Местен художник. Тротън.

— Прекрасни са. Извисяване на обикновеното до необикновено — заявява замечтано тя, потопена в изящните, прекрасни образи на творбите на Тротън. Профилът ѝ е нежен — вирнато носле, меки пълни устни — и с думите си е уловила съвсем точно онова, което чувствам. „Извисяване на обикновеното до необикновеното“. Добро попадение. Госпожица Стийл е умна.

Съгласявам се и наблюдавам как руменината отново плъзва по кожата ѝ. Докато седя срещу нея, се опитвам да овладея мислите си. Тя вади от огромната си чанта смачкани листа и дигитален касетофон. Пръстите не я слушат и тя изпуска проклетията два пъти върху масичката ми „Баухаус“. Очевидно никога досега не е правила подобно нещо, но поради някаква напълно необяснима причина ми е забавно. При нормални обстоятелства непохватността ѝ щеше да ме подразни нетърпимо, но сега успявам да прикрия усмивката зад показалеца си и едва устоявам на желанието да посегна и да го наглася лично.