Грей - Страница 58

„Грей Ентърпрайзис Холдинг“

Това е. Дано ѝ се стори забавно, но се надявам да съм обяснил каквото трябва.

С тази мисъл гася нощната лампа, заспивам и сънувам.

Казва се Лелиът. По-голям е от мен. Той се смее. И се усмихва. И крещи. И говори непрекъснато. През цялото време говори на мама и татко. Той ми е брат. Защо не говориш? Лелиът ми задава този въпрос отново и отново. Да не би да си глупав? И този въпрос го задава неведнъж. Скачам върху него и го удрям по лицето отново и отново. Той се разплаква. Плаче много. Аз не плача. Никога не плача. Мама ми се сърди. Трябва да седя на последното стъпало. Трябва да седя там много дълго. Но пък Лелиът никога повече не ме пита защо не говоря. Само да свия ръка в юмрук и той хуква. Лелиът го е страх от мен. Той знае, че съм чудовище.

Когато на следващата сутрин се връщам от кроса, проверявам имейла преди да съм се изкъпал. Няма нищо от госпожица Стийл, но пък е едва седем и трийсет. Може да е рано. „Престани, Грей. Стегни се“.

Гледам злобно сивоокия гадняр, който се взира в мен от огледалото, докато се бръсна. „Стига вече. Забрави за нея за днес“.

Чака ме работа и среща на закуска.

— Фреди каза, че Барни може и да приготви прототипа за таблета до два дни — обяснява ми Рос по време на видеоконференцията.

Вчера съм разгледал чертежите. Много са впечатляващи, но не съм сигурен, че работата е готова. Ако успеем, няма начин да се определи в коя посока ще поеме технологията и какво може да направи в развиващите се страни.

— Не забравяй и нашия пазар — прекъсва ме тя.

— Да бе.

— Крисчън, колко време ще останеш в Портланд? — Рос ми се струва отчаяна. — Какво става там? — Тя гледа право в камерата, след това мести очи към екрана и търси истината в изражението ми.

— Сливане. — Опитвам се да скрия усмивката си.

— Марко знае ли?

Сумтя. Марко Инглис е шеф на отдел „Сливания и придобивки“.

— Не, не става въпрос за такова сливане.

— А. — Рос млъква и от погледа ѝ разбирам, че е изненадана. „Да, лично е“.

— Надявам се да успееш — подсмихва се тя.

— И аз — отвръщам и също се подсмихвам. — Може ли сега да поговорим за Удс?

През изминалата година сме придобили три технически компании. Две процъфтяват, надминават всички очаквания, а едната се задъхва въпреки оптимизма на Марко. Лукас Удс е шефът; оказа се голям кретен — само надувки, никаква подплата. Парите му завъртяха главата, той престана да се съсредоточава и изгуби първото място, което компанията му имаше във фиброоптиката. Шестото чувство ми казва да разнищя компанията, да уволня Удс и да слея техническия им отдел с моя.

Само че Рос е на мнение, че Лукас има нужда от още време, че ние също имаме нужда от време, за да планираме, ако ще ликвидираме и ребрандираме компанията му. Ако го направим, ще има скъпи уволнения.

— Според мен Удс разполагаше с предостатъчно време, за да преобърне нещата. Той просто не приема нещата, каквито са — подчертавам аз. — Трябва да го отстраним и искам Марко да пресметне цената на тази ликвидация.

— Марко иска да присъства на тази част от разговора. Ще му кажа да се включи.

В дванайсет и половина Тейлър ме откарва до университета, за да обядвам с президента и шефа на катедрата по науки за околната среда. Когато приближаваме дългата алея, поглеждам към студентите с надеждата да зърна госпожица Стийл. Уви, няма я; сигурно се е забила в библиотеката и чете някой представител на класическата литература. Мисълта, че се е сгушила някъде, ми доставя удоволствие. Така и не съм получил отговор на последния си имейл, но пък е била на работа. Може да пристигне нещо следобед.

Тъкмо спираме пред административната сграда, когато телефонът ми звънва. Грейс е. Тя никога не звъни през седмицата.

— Здравей, мамо.

— Здравей, миличък. Как си?

— Добре. Тъкмо влизам на съвещание.

— Личната ти асистентка каза, че си в Портланд. — Гласът ѝ е пълен с надежда.

По дяволите! Сигурно си мисли, че съм с Ана.

— Да, по работа.

— Как е Анастейжа?

Така си и знаех.

— Добре, доколкото знам. Какво има?

О, Боже! Майка ми е поредният човек, с чиито очаквания трябва да се справям.

— Мия се прибира една седмица по-рано, в събота. Същия ден съм дежурна, а баща ти замина на правна конференция, за да представи доклад по въпроса за филантропията — обяснява тя.

— Искаш да я посрещна ли?

— Ще отидеш ли?

— Разбира се. Помоли я да ти изпрати номера на полета.

— Благодаря ти, миличък. Поздрави Анастейжа от мен.

— Трябва да затварям. Чао, мамо. — Затварям преди да ми зададе още неудобни въпроси. Тейлър отваря вратата на автомобила.

— Ще бъда там до три.

— Добре, господин Грей.

— Ще успееш ли да видиш дъщеря си днес, Тейлър?

— Да, господине. — Изражението му е топло, заредено с бащинска гордост.

— Супер.

— Ще съм тук в три — потвърждава той.

Тръгвам към административната сграда на университета… Обядът се очертава дълъг.

Днес успях да избия мислите за Анастейжа от главата си. Почти. Докато обядвахме, на три пъти си ни представих в стаята с играчките… Как я нарече тя? Червената стая на болката. Тръсвам глава, усмихвам се и си проверявам имейла. Тази жена има подход към думите, но досега не съм получил и дума от нея.

Събличам костюма и слагам анцуг, за да съм готов за спортния център на хотела. Тъкмо се каня да изляза, когато чувам звънването. Тя е.

От: Анастейжа Стийл

Относно: Моите въпроси… а нещо за твоите проблеми?

Дата: 24 май 2011, 18:29