Грей - Страница 62

Наблюдавам я как премисля възможността.

— Добре — съгласява се най-сетне. Станала е много сериозна.

Чудесно.

— И наистина те моля, нека опитаме за три месеца. Знаеш, че винаги можеш да си идеш, ако усетиш, че не е за теб.

— Три месеца? — повтаря тя. Съгласна ли е? Ще го приема за „да“.

Добре. Така да бъде.

— Толкова за притежанието. Приеми, че е просто терминология и в крайна сметка опира до принципа на изпълнение и подчинение. Това би ти послужило да придобиеш нужната нагласа, да разбереш кой съм аз за теб и с това съзнание да прекрачиш прага на дома ми. Да знаеш, че аз ще правя с теб това, което харесвам да правя. И ти следва да приемеш това и да желаеш да го направиш за мен. Ето защо трябва да ми вярваш. Ще те чукам по всяко време, на всяко място и по начин, който намеря за удачен и удовлетворителен за мен. Ще те дисциплинирам, защото няма начин да не направиш грешки. Ще те науча как да ми доставяш удоволствие. Но аз напълно съзнавам, че това е нещо съвсем ново за теб. Затова ще започнем много бавно и аз ще ти помагам. Ще разработваме заедно различни варианти. Искам да ми се довериш, но също така знам, че първо трябва да спечеля доверието ти. И ще го направя.

„На това му се казва реч, Грей“.

Тя се отпуска назад — впечатлена, поне така ми се струва.

— Следиш ли мисълта ми? — питам тихо. Сервитьорът влиза при нас и аз кимам, за да му покажа, че може да вдигне масата.

— Искаш ли още вино? — питам я.

— С кола съм.

Уместен отговор.

— Вода?

Тя кима.

— Газирана или обикновена?

— Газирана.

Сервитьорът излиза с чиниите.

— Много си мълчалива — прошепвам. Тя не е казала почти нищо.

— За сметка на това ти си доста многословен — изстрелва тя в отговор.

„Самата истина, госпожице Стийл“.

Стигаме до следващата точка от списъка с въпроси: петнайсета клауза. Поемам си дълбоко дъх.

— Дисциплина. Границата между болката и удоволствието е много тънка, Анастейжа. Те са двете страни на една и съща монета. Мога да ти покажа какво огромно удоволствие има в болката. Не ми вярваш сега, но пак опираме до това дали ми имаш доверие. Ще има болка, но няма да има болка, която да не можеш да понесеш. — Как да подчертая това? — И ето, пак трябва да ми се довериш в това. Имаш ли ми доверие, Ана?

— Да — отвръща тя, без да се замисля. Отговорът ѝ направо ме сразява: не го очаквам.

За пореден път става така.

Да не би вече да съм си извоювал доверието ѝ?

— Тогава останалото са само подробности. — Чувствам се като великан.

— Важни подробности.

Тя е права. „Съсредоточи се, Грей“.

— Добре, нека минем през тях поред.

Сервитьорът влиза отново с предястията.

— Надявам се, че обичаш риба — подхвърлям аз, когато той поставя храната пред нас. Треската изглежда фантастично. Ана лапва хапка.

Най-сетне яде!

— Да поговорим за правилата — продължавам. — Според теб начинът на хранене, който изисквам от теб, е основното, което може да развали договора, така ли?

— Да.

— Мога ли да предложа така: поне три яденета на ден.

— Не.

Потискам въздишка на раздразнение и настоявам.

— За мен е изключително важно да знам, че не си гладна.

Тя се мръщи.

— Ще се наложи да ми се довериш.

— Туш, госпожице Стийл! — промърморвам. Това е битка, която няма начин да спечеля. — Отказвам се да споря за яденето и за съня.

Тя ми се усмихва едва-едва и забелязвам облекчението ѝ.

— Защо не мога да те гледам в очите? — пита тя.

— Това е нещо специфично при доминантно-подчинените връзки. Ще свикнеш с това.

Тя се мръщи отново, но този път ми се струва обидена.

— Защо не мога да те докосвам? — продължава да пита.

— Защото не може.

„Накарай я да млъкне, Грей“.

— Заради госпожа Робинсън ли?

Какво?!

— Как пък ти хрумна това? Мислиш, че тя ме е травматизирала ли?

Тя кима.

— Не, Анастейжа, причината не е в нея. Освен това тя не би се съобразила с такова нещо.

— Значи няма нищо общо с нея? — пита тя и веднага разбирам, че е объркана.

— Не, Анастейжа.

„Не понасям да ме докосват. Сигурен съм, че няма да ти е приятно да разбереш защо“.

— И не искам самата ти да се докосваш — добавям.

— Питам само от любопитство. Защо?

— Защото искам цялото удоволствие, което изпитваш, да бъде за мен.

Всъщност искам го в момента! Мога да я изчукам тук, за да разбера дали може да е тиха. Наистина тиха, след като знае, че персоналът на хотела и гостите ще чуят всеки звук. Нали затова резервирах този салон.

Тя отваря уста, струва ми се, че се кани да каже нещо, но я затваря отново и лапва нова хапка храна от почти недокоснатата си чиния.

— Май много материал ти дадох за размисъл — заявявам аз, сгъвам имейла ѝ и го пъхвам във вътрешния си джоб.

— Така е.

— Искаш ли да минем през дискусионните ограничения?

— Не и докато се храним.

— Гнус ли те е да говориш за това? Или си по принцип гнуслива?

— Нещо такова.

— Не яде много.

— Стига ми.

Тази работа става все по-странна.

— Три стриди, четири хапки риба и едно късче аспержа. Никакви картофи, никакви ядки, никакви маслини, а не си яла цял ден. И казваш да ти имам доверие!

Тя се ококорва.

„Да, Ана, броя ти хапките“.

— Моля те, Крисчън, не всеки ден водя такъв разговор.

— Искам да си здрава, Анастейжа — настоявам аз.

— Знам.

— Добре. Сега вече мога да обеля… тази рокля от тялото ти.

— Не мисля, че идеята е добра — прошепва тя. — Не сме яли десерт.

— Искаш десерт?

„Все още не си стигнала до основното“.

— Да.

— Може ти да си десертът.

— Не съм сигурна, че съм достатъчно сладка.