Грей - Страница 67

И приключвам:

— Последните ми думи са цитат, който никога няма да забравя. Перифразирам думите на един индианец: „Единствено когато падне и последното листо, когато умре и последното дърво, когато и последната риба бъде хваната, ще разберем, че не можем да ядем пари“.

Сядам, съпроводен от гръмки аплодисменти, и се въздържам да погледна Ана, завъртам очи към знамето на университета в дъното на залата. Щом е решила да не ми обръща внимание, добре. За тази игра са нужни двама.

Заместник-ректорът става и започва да раздава дипломите. Това е началото на мъчителното чакане, докато стигнем до „С“, за да я видя отново.

След цяла вечност чувам името ѝ: „Анастейжа Стийл“. Понасят се аплодисменти и тя тръгва към мен умислена и разтревожена.

Мама му стара.

За какво ли мисли?

Стегни се, Грей.

— Поздравления, госпожице Стийл — казвам и подавам дипломата на Ана. Стискаме си ръцете, но аз не я пускам. — Имате ли проблем с лаптопа си?

Тя ме поглежда недоумяващо.

— Не.

— В такъв случай вероятно пренебрегвате имейлите ми? — Пускам ръката ѝ.

— Видях само този за сливанията и за придобиванията.

Това пък какво означава, дяволите да го вземат?

Тя се мръщи, а аз трябва да я оставя да си тръгне, защото зад нея става опашка.

— После.

С тази дума я уведомявам, че не сме приключили разговора, и тя се отдръпва.

Попадам в истински ад, докато най-сетне опашката стига края си. Оглеждаха ме, пърхат с мигли, разни момиченца се кискат, стискат ми ръката, получавам и пет бележки с телефонни номера. Изпитвам невероятно облекчение, докато слизам от подиума заедно с преподавателите под звуците на мрачна музика и аплодисменти.

В коридора сграбчвам ръката на Кавана.

— Трябва да говоря с Ана. Би ли я намерила? Веднага.

Кавана ме поглежда малко стреснато, но преди да каже и дума, аз добавям с най-любезния глас, на който съм способен: „Моля те“.

Тя стисва неодобрително устни, но изчаква заедно с мен, докато преподавателите се изнижат, и се връща в аулата. Ректорът спира, за да ме поздрави за речта.

— За мен бе истинска чест, че ме поканихте — отвръщам и разтърсвам ръката му още веднъж. С крайчеца на окото си зървам Кавана — заедно с Ана — в дъното на коридора. Извинявам се и тръгвам към Ана.

— Благодаря — обръщам се към Кейт и тя поглежда разтревожено Ана. Без да ѝ обръщам повече внимание, стискам Ана за лакътя и я повеждам през първата врата, която ми попада пред погледа. Оказва се мъжка съблекалня и от мириса на свежо решавам, че е празно. Заключвам вратата и се обръщам към госпожица Стийл.

— Защо не ми върна нито един имейл? Защо не отговори на съобщенията, които оставих на телефона ти?

Тя примигва няколко пъти, а по лицето ѝ личи, че е вцепенена от ужас.

— Не съм си поглеждала компютъра днес. Дори не съм поглеждала и телефона. — Струва ми се напълно шашната от избухването ми. — Страхотна реч — добавя тя.

— Благодаря — мърморя, вече изваден от релси. Как е възможно да не си е проверила нито телефона, нито имейла?

— Обяснява защо имаш такова отношение към храната — продължава тя тихо и ако не греша, със съжаление.

— Анастейжа, не искам да се връщам към това точно в този момент.

„Не ми трябва съжалението ти“.

Затварям очи. През всичкото време си мислех, че тя не иска да говори с мен.

— Толкова се притеснявах за теб.

— Защо си се притеснявал?

— Защото тръгна с онова нещо, което наричаш кола.

„И защото си мислех, че съм скапал сделката ни“.

Ана настръхва.

— То е кола. И работи добре. Хосе я преглежда редовно.

— Фотографът Хосе? — Става все по-хубаво, мама му стара!

— Да, купих колата от майка му.

— Да, а тя може би е била на майката на майката на Хосе. Тази кола не е безопасна! — почти изкрещявам.

— Карам я от три години. Съжалявам, ако съм те разтревожила. Защо не се обади?

Звънях ѝ на мобилния. Тя не използва ли тъпия си мобилен? Да не би да говори за домашния? Прокарвам раздразнено ръка през косата си и си поемам дълбоко дъх. Май пак пренебрегваме важния въпрос.

— Анастейжа, искам да знам отговора ти. Това размотаване и чакане ме побърква.

Лицето ѝ помръква.

— Крисчън, виж… оставила съм баща си сам…

— Утре. Искам отговор до утре.

— Добре, утре. Ще ти кажа до утре. — Поглежда ме нервно.

Все още не е казала „не“. За пореден път оставам изненадан от облекчението, което ме залива.

Ама какво в тази жена ме привлича чак толкова? Тя ме наблюдава с честните си сини очи, на лицето ѝ е изписана тревога и аз едва удържам желанието си да я докосна.

— Ще останеш ли за коктейла? — питам.

— Не зная какво ще иска Рей — колебае се тя.

— Вторият ти баща ли? Искам да се запозная с него.

Тя се свива още повече.

— Не съм сигурна, че идеята е добра — заявява мрачно, докато отключвам вратата.

Какво? Защо? Да не би да е защото вече знае, че съм бил бедняк като дете? Може би защото знае как обичам да се чукам ли? Защото съм откачен ли?

— Срамуваш ли се от мен?

— Не! — възкликва тя и извърта раздразнено очи. — Като какъв да те представя на баща си? — Тя вдига объркано ръце. — Като мъжа, който отне девствеността ми и иска да започна с него доминантно-подчинена садо-мазохистична връзка? Не си обут в обувки, подходящи за бързо бягане.

Обувки подходящи за бързо бягане ли?

Да не би баща ѝ да ме погне? С тези думи внесе малко хумор. Устата ми потрепва и тя отвръща на усмивката, лицето ѝ грейва като лятно утро.

— Само за твоя информация, аз мога да тичам доста бързо — отвръщам закачливо. — Просто му кажи, че съм ти приятел, Анастейжа. — Отварям вратата и тръгвам след нея, но спирам, когато стигам до ректора и колегите му. Те се обръщат като един и зяпват госпожица Стийл, но тя хлътва в аулата. След това се врътват към мен.