Грей - Страница 101

101

Тейлър спира пред входа на Ескала.

— Стигнахме у дома — прошепвам аз. Не искам да я пусна, но въпреки това я повдигам и я оставям на седалката. Тейлър ѝ отваря вратата и тя тръгва с мен към входа.

Потръпва.

— Защо нямаш сако? — питам аз, свалям моето и загръщам раменете ѝ.

— Оставих го в новата си кола — прозява се тя.

— Уморена ли сте, госпожице Стийл?

— Да, господин Грей. Днес тялото и душата ми бяха обладани по начини, които изобщо не бях подозирала, че съществуват.

— Е, мога да те пообладая още малко. — „Ако ми излезе късметът“.

Докато се качваме към пентхауса, тя се обляга на стената на асансьора. Под сакото ми изглежда слаба, дребна и сексапилна. Ако не беше с бельо, щях да я обладая още тук… Вдигам ръка и освобождавам устната ѝ от зъбите ѝ.

— Един ден ще те изчукам в този асансьор, но сега си уморена и предлагам да си лягаме.

Навеждам се и нежно стискам долната ѝ устна между зъбите си. Тя си поема рязко дъх и прави същото с горната ми устна.

Усещам напрежението в слабините си.

Искам да я заведа в леглото и да потъна в нея. След разговора в колата просто искам да съм сигурен, че е моя. Когато слизаме от асансьора ѝ предлагам напитка, но тя отказва.

— Добре. Да си лягаме.

Тя ме поглежда изненадано.

— Ще се задоволиш с обикновената стара ванила?

— Няма нищо обикновено, нито пък старо във ванилата. Всъщност я намирам за доста интересна на… вкус.

— Откога?

— От миналата събота. Защо? Да не би да си се надявала на нещо по-екзотично?

— О, не, мисля, че денят като цяло беше дори прекалено екзотичен.

— Сигурна ли си? Тук се стараем да задоволим всякакви вкусове и предпочитания. Имаме поне трийсет и един вида аромати и вкусове. — Поглеждам я похотливо.

— Забелязала съм. — Тя извива едната си вежда.

— Хайде, Анастейжа, утре имаш важен ден. Колкото по-скоро си в леглото, толкова по-скоро ще бъдеш изчукана и толкова по-рано ще заспиш.

— Господин Грей, вие безспорно сте непоправим романтик.

— Госпожице Стийл, имате голяма уста. Може да се наложи да я запуша по някакъв начин. Хайде.

Да, хрумва ми един начин.

Затварям вратата на стаята си и се чувствам по-лек, отколкото в колата. Тя все още е тук.

— Вдигни ръцете — нареждам и тя изпълнява. Стискам подгъва на роклята и с едно рязко движение я изтеглям нагоре и разкривам скритата отдолу жена.

— Воала, дами и господа! — Аз съм магьосник. Ана се киска и ми ръкопляска. Покланям се, наслаждавам се на играта преди да сложа роклята на стола.

— А какъв ще е следващият трик? — пита тя с блеснали очи.

— Моя скъпа Анастейжа, лягай в леглото и ще ти го покажа.

— Мислиш ли, че е удачно поне веднъж да се направя на труднодостъпна? — шегува се тя, накланя глава на една страна и косата ѝ се разстила върху рамото.

Нова игра. Интересно.

— Е, вратата е затворена. Не виждам начин да ми избягаш. Мисля, че няма смисъл да се обзалагаме. Каузата ти е обречена.

— Но аз умея добре да се пазаря — отвръща тя, гласът ѝ е тих, но решителен.

— Аз също.

Какво става? Да не би да не иска? Прекалено уморена ли е? Какво?

— Искаш ли да се чукаме? — питам объркано.

— Не — прошепва тя.

— О. — Какво разочарование.

Тя преглъща, след това казва с изтънял гласец:

— Искам да ме любиш.

Наблюдавам я напълно слисан.

Какво има предвид?

Да я любя ли? Нали вече сме го правили? Правили сме го. Това е просто друга дума за чукането.

Тя не откъсва очи от мен, изражението ѝ е мрачно. По дяволите! Това ли е представата ѝ за повече? Това ли са глупостите с цветята и розите? Това е чисто и просто семантика.

— Ана, аз… — Тя какво иска от мен? — Мисля, че вече говорихме за това.

— Искам да те докосвам.

Не! Отстъпвам назад, защото мракът подпира ребрата ми.

— Моля те — прошепва тя.

Не, не. Не го ли казах ясно?

Не мога да понасям да ме докосват. Просто не мога.

Никога.

— О, не, госпожице Стийл, качихте ми се на главата тази вечер и смятам, че направих доста отстъпки. И ви отговарям категорично. Не.

— Не?

— Не.

За момент искам да я изпратя вкъщи или пък на горния етаж, далече от мен. Само да не е тук.

„Не ме докосвай“.

Тя ме наблюдава уморено и аз си мисля, че утре заминава и няма да я виждам известно време. Въздишам. Нямам енергия за подобно нещо.

— Виж, и двамата сме изморени. Хайде да си лягаме.

— Значи докосването е категорично забранено?

— Да. И мисля, че това не е новина за теб. — Едва успявам да залича раздразнението от гласа си.

— Моля те, кажи ми защо.

Не ми се говори по този въпрос. Не желая. Никога.

— Анастейжа, спри да говориш за това — казвам раздразнено.

Тя посърва.

— За мен е много важно — отвръща тя умолително.

— Стига! — сопвам се. Вадя от скрина тениска и ѝ я подхвърлям. — Сложи я и марш в леглото. — Защо изобщо ѝ позволявам да спи при мен? Въпросът е риторичен: дълбоко в себе си зная отговора. Защото спя по-добре, когато съм с нея.

Тя е моят капан за сънища.

Тя прогонва кошмарите.

Тя се обръща с гръб към мен и си сваля сутиена, след това облича тениската.

Какво ѝ казах в стаята с играчките днес следобед? Че не бива да крие тялото си от мен.

— Искам да ползвам банята — заявява тя.

— Разрешение ли искаш?

— Ами… не.

— Анастейжа, знаеш много добре къде е банята. Днес, на този етап от нашата странна… уговорка, не мисля, че е нужно да искаш разрешение да я ползваш. — Разкопчавам си ризата и тя профучава покрай мен, излиза от стаята, а аз се опитвам да потисна избухването си.

Какво ѝ става?

Една вечер у нашите и тя вече очаква серенади и залези и скапани разходки в дъжда. Аз не ставам за подобни неща. Вече съм ѝ го казал. Не ме бива в романтиката. Въздишам тежко, докато се събувам.

101