Грей - Страница 116

116

Долавям в гласа му весела нотка.

Сряда, 1 юни 2011

Сутринта протича интересно. Тръгваме от Боинг Фийлд в 11:30; Стивън лети с втория си пилот, Джил Бейли, и трябва да пристигнем в Джорджия в 19:30 местно време.

Бил е уредил за утре среща с комисията по строителство на Савана, а тази вечер вероятно ще се срещнем с тях за по питие. Така че, ако Анастейжа е заета или не иска да се видим, пътуването няма да е напразно.

„Точно така, залъгвай се, Грей“.

С Тейлър похапнахме лек обяд и сега той оправя разни документи, а аз имам да почета.

Единствената част от уравнението, която ми предстои да реша, е срещата с Ана. Да видим какво ще излезе, когато пристигна в Савана; надявам се по време на полета да ме осени вдъхновение.

Прокарвам ръка през косата и за пръв път от много време се отпускам и задрямвам, докато G550 лети на девет хиляди метра височина към международно летище Савана/Хилтън Хед. Боботенето на двигателите ме успокоява, освен това съм изморен. Много изморен.

„Заради кошмарите е, Грей“.

Нямам представа защо сега са толкова натрапчиви. Затварям очи.

— Така ще бъде с мен. Разбра ли?

— Да, госпожо.

Тя прокарва ален нокът по гърдите ми.

Трепвам и дърпам връзките, а тъмнината се надига и кожата ми гори под всеки неин допир. Аз обаче не издавам и звук.

Не смея.

— Ако се държиш прилично, ще ти позволя да свършиш. В устата ми.

Леле!

— Но все още не. Преди това те чака дълъг път.

Нокътят ѝ прокарва огнена нишка по кожата ми, от гръдната ми кост до пъпа.

Иска ми се да изкрещя.

Тя сграбчва лицето ми, отваря устата ми и ме целува.

Езикът ѝ е настойчив, мокър.

Тя размахва кожения камшик.

Знам, че ще ми е трудно да го издържа.

Не откъсвам обаче очи от наградата. Проклетата ѝ уста.

Когато първият удар опарва кожата ми, посрещам болката и ендорфинът нахлува.

— Господин Грей, кацаме след трийсет минути — казва Тейлър и ме стряска. — Добре ли сте, господине?

— Нищо ми няма.

— Искате ли вода?

— Да, благодаря. — Поемам си дълбоко дъх и се старая да накарам сърцето си да се успокои, а Тейлър ми подава чаша студена вода „Евиан“. Пия с удоволствие, доволен, че Тейлър е единственият на борда. Не се случва често да сънувам зашеметяващите дни с госпожа Линкълн.

Небето е синьо, пръснатите облачета порозовяват от слънцето в ранната вечер. Светлината е ослепителна. Златна. Носи спокойствие. Залязващото слънце се отразява в кълбестите облаци. За момент ми се приисква да съм на глайдера си. Обзалагам се, че топлите течения тук са фантастични.

Точно така!

Това ще направя: ще заведа Ана да полети. Това е нещо повече, нали така?

— Тейлър.

— Да, господине?

— Искам да заведа Анастейжа да лети над Джорджия, утре, на зазоряване, стига да намерим подходящо място. И по-късно става. — Ако е по-късно, ще се наложи да преместя срещата.

— Ще го уредя.

— Цената е без значение.

— Да, господине.

— Благодаря.

Сега остава да кажа на Ана.

Самолетът спира близо до терминала до кулата на летището. Чакат ни два автомобила. С Тейлър слизаме от самолета и усещаме задушаващата топлина.

Леле, тук е направо лепкаво, дори по това време.

Представителят на автомобили под наем подава и двата ключа на Тейлър. Извивам вежди.

— Форд „Мустанг“, а?

— Това беше единственият автомобил, който успях да намеря в Савана за толкова кратко време.

Тейлър ме поглежда с неудобство.

— Поне е червен кабриолет — казвам. — Надявам се да е с климатик в това време.

— Би трябвало да има всички екстри, господине.

— Добре, благодаря. — Вземам ключовете от него, грабвам чантата и го оставям да разтовари останалата част от багажа от самолета и да го прехвърли в джипа.

Стискам ръцете на Стивън и Бейли и им благодаря за безаварийния полет. Качвам се в мустанга, излизам от летището и поемам към центъра на Савана. Слушам Брус на айпода си — включен е към колоните на автомобила.

Андреа ми е резервирала апартамент в хотел „Бохимиън“, с изглед към река Савана. Смрачава се и гледката от балкона е впечатляваща: водите на реката блестят, отразяват цветовете на небето и светлините на моста и доковете. Небето на места изглежда нажежено до бяло, а другаде е тъмнолилаво.

Невероятна красота.

Нямам обаче време да стоя и да се възхищавам на гледката. Вадя лаптопа, включвам климатика на пълна мощност и звъня на Рос за най-новото.

— Откъде се взе този внезапен интерес към Джорджия, Крисчън?

— Лично е.

Тя сумти.

— Откога позволяваш на личния живот да влияе на работата ти?

„Откакто се запознах с Анастейжа Стийл“.

— Не харесвам Детройт — сопвам се аз.

— Добре — примирява се тя.

— По-късно може да се видя с човека от комисията на Савана — добавям в опит да замажа положението.

— Както кажеш. Крисчън. Има още няколко неща, за които трябва да говоря с теб. Пратката е пристигнала в Ротердам. Продължаваме ли?

— Да. Продължаваме. Обещал съм на „Енд Глобал Хънгър“. Трябва да приключим преди да се срещна отново с комитета.

— Добре. Нещо друго по въпроса за закупуването на издателство?

— Все още не съм решил.

— Според мен СИП има потенциал.

— Да. Може би. Трябва да помисля още малко.

— Имам среща с Марко, за да поговорим за положението с Лукас Удс.

— Добре, кажи ми как върви. Обади ми се по-късно.

— Добре. Чао засега.

Избягвам неизбежното. Знам, че е така. След това си казвам, че е най-добре да се оправя с госпожица Стийл — по имейла или по телефона, все още не съм решил как — на пълен стомах, затова си поръчвам вечеря. Докато чакам, получавам есемес от Андреа, в който ми съобщава, че няма да има среща на по питие тази вечер. Няма проблем. И без това ще се срещна с хората утре сутринта, стига да не летя с Ана.

116