Грей - Страница 120

120

— Да не би това да е новият ти подход? Да те няма? — пита Рос. Смея се, но смехът е предизвикан от избора на Ана. Умна жена! Казвам на Рос, че ще се върна чак в петък.

— Сериозно ли си против Детройт?

— Тук има парцел, който ме интересува.

— Бил знае ли? — пита остро Рос.

— Да, кажи му да ми звънне.

— Добре. Тази вечер ходи ли да пийнеш с хората от Савана?

Отвръщам, че ще се видим утре. Внимавам как говоря, защото това е щекотлива тема за Рос.

— Искам да проверя какво предлага Джорджия, ако се включим. — Взимам една чаша, подавам я на Ана и ѝ посочвам кофичката с лед.

— Ако офертата им е достатъчно атрактивна — продължавам, — може и да я обмислим, въпреки че горещината тук е страшна.

Ана си налива.

— Малко е късно да си променяш мнението по този въпрос, Крисчън. Но пък може да ни даде преимущество с Детройт — казва Рос.

— Съгласен съм. Детройт си има предимства, освен това е по-хладно.

„Само че там ме чакат прекалено много призраци“.

— Кажи на Бил да ми позвъни. Утре. — Сега е късно и имам гостенка. — Да не е прекалено рано — предупреждавам.

Рос ми пожелава лека нощ и затварям.

Ана ме наблюдава резервирано, а аз я изпивам с поглед. Гъстата ѝ коса се стеле по слабите рамене, обрамчва прекрасното ѝ сериозно лице.

— Не отговори на въпроса ми — прошепва тя.

— Да.

— „Да“ като „Да, не отговорих“? или като „Да, не я обичах“?

Няма да престане да разпитва. Облягам се на стената и скръствам ръце, за да не я прегърна.

— Какво правиш тук, Анастейжа?

— Току-що ти казах.

„Престани да я измъчваш, Грей“.

— Да, не я обичах.

Раменете ѝ се отпускат и изражението ѝ става по-меко. Тъкмо това иска да чуе.

— Ти определено ме изненадваш, Анастейжа, моя зеленоока богиньо. Кой би помислил!

„Наистина ли си зеленооката ми богиня?“

— Смеете ли ми се, господин Грей?

— Смея ли? — отвръщам.

— Да, мисля, че ми се смеете, и го правите доста често — подсмихва се тя и забива съвършените си зъби в устната си.

Прави го нарочно.

— Моля те, спри да си ядеш устната. В моята стая си, не съм те виждал от почти три дни и изминах доста път да те видя. — Трябва да знам, че отношенията ни са добри, по единствения начин, който знам. Искам да я изчукам, яко.

Телефонът ми звънва, но аз го изключвам, без да погледна кой е. Който и да е, може да почака.

Пристъпвам към нея.

— Искам те, Анастейжа. Сега. И ти ме искаш. Затова си тук.

— Наистина исках да знам — обяснява тя.

— И сега, като знаеш, ще си тръгнеш ли, или ще останеш? — питам и заставам пред нея.

— Ще остана.

— Надявах се да го кажеш. — Поглеждам я и с удоволствие забелязвам как ирисите ѝ потъмняват.

Тя ме желае.

— Беше много ядосана — прошепвам.

За мен е все още нещо съвсем ново да се справям с гнева ѝ, да обръщам внимание на чувствата ѝ.

— Да. Много.

— Не помня някой друг освен семейството ми да ми е бил ядосан. Мисля, че ми харесва. — Докосвам нежно лицето ѝ с върховете на пръстите си и ги спускам до брадичката ѝ. Тя затваря очи и навежда буза, за да ми е по-удобно. Отпускам глава и проследявам с нос извивката на голото ѝ рамо, чак до ухото, вдъхвам сладкия ѝ аромат и желанието нахлува в тялото ми. Пръстите ми се вплитат в косата ѝ.

— Трябва да поговорим — шепне тя.

— После.

— Искам да ти кажа наистина много неща.

— И аз. — Целувам мястото под ухото и подръпвам косата ѝ, изтеглям я назад, за да се открие гърлото. Зъбите и устните ми издраскват брадичката, спускат се по врата и тялото ми жужи от желание.

— Искам те — прошепвам, докато целувам мястото, където пулсът ѝ тупти под кожата. Тя стене и стиска ръцете ми. За момент се напрягам, но тъмнината не помръдва.

— Кървиш ли? — питам между целувките.

— Да — отвръща тя.

— Имаш ли крампи?

— Не. — Гласът ѝ е тих, но въпреки това не скрива неудобството ѝ.

Прекъсвам целувките и я поглеждам в очите. Защо се срамува? Става въпрос за тялото ѝ.

— Взе ли си хапчето?

— Да.

Добре.

— Ела да се изкъпем във ваната.

Вътре в красивата баня пускам ръката на Ана. Горещо е, влажно, парата се вдига над пяната. Прекалено облечен съм за тази жега, ленената ми риза и дънките са залепнали за кожата ми.

Ана ме наблюдава, кожата ѝ е обсипана с капчици.

— Имаш ли с какво да си вържеш косата? — питам. Кичурите започват да полепват по лицето ѝ. Тя вади ластик от джоба на дънките си.

— Вдигни си косата — казвам и наблюдавам как изпълнява с бързи, опитни движения.

Браво на момичето ми! Вече няма разправии.

Няколко кичура се измъкват от опашката, но тя изглежда прекрасно. Пускам кранчето, хващам я за ръка и я отвеждам в другия край на банята, пред огромно огледало с позлатена рамка над двете вградени в мрамора мивки. Не откъсвам очи от нейните в огледалото, заставам зад нея и я моля да си свали сандалите. Тя ги маха и ги пуска на пода.

— Вдигни си ръцете — прошепвам. Стискам подгъва на красивия потник и го събличам през главата ѝ, освобождавам гърдите. След това разкопчавам най-горното копче на дънките и дръпвам ципа.

— Ще те чукам тук, Анастейжа. — Очите ѝ се спускат към устата ми и тя се облизва. Зениците ѝ блестят възбудено на приглушената светлина. Навеждам се и обсипвам врата ѝ с целувки, пъхвам палци в гайките на дънките и бавно ги смъквам от прекрасното ѝ дупе, като улавям и бикините. Клякам зад нея, спускам ги по краката ѝ, чак до стъпалата. — Излез от дънките — нареждам. Тя стиска ръба на мивката и се подчинява. Сега е гола и аз съм застанал точно зад задника ѝ. Мятам и дънки, и гащи, и потниче върху белия стол под мивката и се замислям за всичко, което мога да направя с това дупе. Забелязвам синя връвчица между краката ѝ — тампонът си е на място, затова започвам да я целувам и пощипвам отзад преди да се изправя. Очите ни се срещат в огледалото отново и аз прокарвам ръце по гладкия ѝ плосък корем.

120