Грей - Страница 4

— Имате ли интереси извън работата си? — бърза да продължи тя, преценила много правилно реакцията ми. Знае, че съм се вкиснал, и поради някаква необяснима причина това ми доставя удоволствие.

— Имам много и разнообразни интереси, госпожице Стийл. Наистина разнообразни. — Представих си я в различни пози в стаята с играчките: прикована на кръста, разкрачена на леглото с балдахин, просната на пейката за бой с камшици. Я, ето я отново руменината. Та тя е нещо като защитен механизъм.

— Но след като работите толкова много, как разпускате?

— Как разпускам? — Тези думи от изваяната ѝ уста ми се струват странни, но забавни. А и откъде да намеря време, за да разпускам? Тя няма никаква представа какво правя. Поглежда ме отново с искрените си големи очи и с изненада откривам, че мисля над въпроса ѝ. Как разпускам, а? Плавам, летя, чукам се… пробвам докъде могат да стигнат привлекателни брюнетки като нея и ги принуждавам да се държат неприлично… Тази мисъл ме кара да се размърдам на стола, но ѝ отговарям спокойно, като пропускам някои от любимите си хобита.

— Инвестирате в производство. Защо?

— Обичам да градя. Обичам да съм наясно как стават нещата, какво предизвиква движението, как да надграждам и разграждам. И обичам кораби. Какво повече мога да кажа? — Те пренасят храна на разни места на планетата.

— Това прозвуча съвсем сърдечно, не беше гласът на логиката и фактите.

„Сърдечно ли? Аз? Нещо се обърка, малката“.

Сърцето ми беше стъпкано преди много време.

— Вероятно е така. Макар че много хора биха казали, че нямам сърце.

— Защо някой би казал такова нещо?

— Защото ме познават добре. — Отправям ѝ суха горчива усмивка. Всъщност никой не ме познава чак толкова добре, освен Елена. Интересно какво ли би казала за малката госпожица Стийл? Това момиче е изтъкано от противоречия: срамежливо, очевидно умно и адски възбуждащо.

Добре де, намирам я за привлекателна.

Тя изрецитира следващия си въпрос:

— Мислите ли, че вашите приятели биха ви преценили като човек, който можеш лесно да опознаеш?

— Аз съм доста затворен човек, госпожице Стийл. Мога да направя дори невъзможното, за да запазя своето лично пространство. Не давам интервюта доста често. — Правя каквото искам, живея живота, който съм си избрал, и имам нужда от усамотение.

— Защо се съгласихте на това тогава?

— Защото съм спонсор на университета и понеже в крайна сметка не успях да откажа на госпожица Кавана. Тя изтормози хората ми във Връзки с обществеността, а аз уважавам такава упоритост. — „Радвам се обаче, че се появи ти, а не тя“.

— Инвестирате и в селскостопански технологии. Откъде този интерес в тази сфера?

— Не можем да се храним с пари, госпожице Стийл, а на този свят има прекалено много недохранени хора. — Наблюдавам я напълно безизразно.

— Звучи доста филантропски. Да разбирам ли, че това е нещо като ваш сантиментален ангажимент? Да нахраните бедните? — Тя ме наблюдава недоумяващо, сякаш съм някаква загадка, но няма начин да я допусна да надникне в тъмната ми душа. Това дори не подлежи на коментар. „Давай нататък, Грей“.

— Този бизнес изисква голяма находчивост — казвам и се правя на отегчен, докато си представям как чукам тази уста, за да се разсея от жадните мисли. Да, устата ѝ има нужда от обучение и аз си я представям на колене пред мен. На това му се казва кеф.

— Имате ли ваша собствена философия? Ако е така, каква е тя?

— Не мога да кажа, че е точно философия. По-скоро е нещо като ръководен принцип, думите са на Карнеги: „Ако един човек успее да усъвършенства изкуството да контролира и напълно владее съзнанието си, тогава той може да овладее и притежава всичко, което справедливо му се предлага“. Аз действам самостоятелно, по свои вътрешни мотиви. Обичам да контролирам както себе си, така и тези около мен.

— Един вид искате да притежавате нещата?

„Да, малката, като започна с теб“. Мръщя се, стреснат от тази мисъл.

— Искам да заслужа правото да притежавам каквото пожелая. Но, да, в крайна сметка — да.

— Говорите като краен консуматор.

Гласът ѝ е зареден с неодобрение и аз отново се вкисвам.

— Та аз съм точно такъв.

Тя говори като богато хлапе, което е получавало всичко, което е искало, но когато оглеждам дрехите ѝ по-внимателно — та тя е облечена в дрехи от някой евтин магазин като „Олд Нейви“ или „Ейч енд Ем“, — разбирам, че не е вярно. Не е расла в богато семейство.

„Наистина мога да се погрижа за теб“.

Тази пък мисъл откъде дойде?

Макар да не съм се замислял, наистина имам нужда от нова подчинена. Колко време мина? Два месеца, откакто Сузана я няма. А пък на мен ми текат лигите по тази жена. Старая се да се усмихна приятелски. Няма нищо лошо в потреблението — все пак тъкмо то тласка напред онова, което е останало от американската икономика.

— Вие сте осиновен. До каква степен това се е отразило според вас на оформянето ви като личност и на успеха ви сега?

Това пък какво общо има с цената на петрола? Що за нелеп въпрос? Ако бях останал с наркоманката, сега сигурно щях да съм мъртъв. Не благоволявам да ѝ отговоря и се опитвам да запазя гласа си спокоен, но тя настоява, продължава да пита на колко съм бил, когато са ме осиновили.

„Накарай я да млъкне, Грей!“

Гласът ми става леденостуден.

— Това е обществена тайна, госпожице Стийл.

Би трябвало да го знае. Изглежда доста разкаяна, докато приглажда избягалия кичур зад ухото си. „Точно така“.

— Налагало ви се е да пожертвате семейните си задължения заради работата си.

— Това не е въпрос — отсичам аз.