Грей - Страница 5

Тя трепва, очевидно смутена, но поне проявява достатъчно възпитание, за да се извини и да перифразира въпроса.

— Налагало ли ви се е да пренебрегвате семейните си задължения заради работата си?

Какво семейство?

— Имам семейство. Имам брат и сестра и любящи родители. Не възнамерявам да разширявам кръга на семейството си повече от това.

— Гей ли сте, господин Грей?

„Какви ги дрънка тази?“

Не мога да повярвам, че го каза на глас! Каква ирония, та това е въпросът, който дори семейството ми не смее да зададе. Как смее! Неочаквано у мен пламва желание да я дръпна, да я просна на коляното си, да я нашляпам, а след това да я изчукам върху бюрото със завързани зад гърба ръце. Това би било достатъчен отговор на идиотския ѝ въпрос. Поемам си дълбоко дъх, за да се успокоя. За мое злобарско удоволствие тя ми се струва шокирана от собствения си въпрос.

— Не, Анастейжа, не съм. — Извивам вежди, но запазвам изражение на безразличие. Анастейжа. Прекрасно име. Харесва ми как се плъзва по езика.

— Извинявам се. Просто… м-м… така е написано тук. — Отново напъхва нервно падналите кичури зад ухото си. Очевидно е нервен тик.

Въпросите не били нейни, така ли, питам я и тя пребледнява. По дяволите, много е привлекателна, по един ненатрапчив начин.

— Ъ-ъ… не… Кейт… госпожица Кавана де… тя ги е написала.

— Заедно ли работите във вестника?

— Не, съквартирантки сме.

Нищо чудно, че е толкова притеснена. Почесвам се по брадичката и се колебая дали да не я измъча както трябва.

— По свое желание ли дойдохте тук? — питам я и тя ми отправя стреснатия си поглед — нервна е как ще реагирам. Много ми е приятно, че имам такова въздействие върху нея.

— Тя ме помоли да дойда. Болна е.

— Това вече обяснява много.

На вратата се чука и се показва Андреа.

— Извинете, че ви прекъсвам, господин Грей, но следващата ви среща е след две минути.

— Не сме свършили, Андреа. Моля, отложете следващата ми среща.

Андреа ме зяпва объркано. Не откъсвам очи от нея. „Вън! Незабавно! Зает съм с малката госпожица Стийл“.

— Както разпоредите, господин Грей — отвръща тя, бързо възвръща самообладанието си, врътва се на токчета и ни оставя.

Насочвам вниманието си към интересното дразнещо създание на канапето.

— Та докъде бяхме стигнали с вас, госпожице Стийл?

— Моля ви, не искам да отнемам от времето ви.

„А, не, миличка. Сега е мой ред“. Искам да разбера дали зад това прелестно личице не се крият тайни.

— Искам да знам повече за вас. Мисля, че е справедливо, нали? — Облягам се назад и притискам пръсти към устните си, а очите ѝ се стрелват към устата ми и тя преглъща. „Точно така, обичайният ефект“. Много ми е приятно, че не е напълно сляпа за чара ми.

— Няма кой знае какво за разказване.

Плаша я.

— Какво мислите да правите след дипломирането?

— Не съм планирала нищо, господин Грей. Засега искам само да си взема последните изпити.

— Имаме много добра програма за стажанти.

Какво ме накара да го кажа? Това е против правилата, Грей. Никога не чукай хора от персонала… Само че ти не чукаш това момиче.

Тя е изненадана и отново впива зъби в долната си устна. Защо ли това ме възбужда толкова много?

— О, ще го имам предвид — измънква тя. — Но не съм сигурна, че това място е за мен.

— Защо мислите така? — питам. „Какво ѝ е на компанията ми?“

— Очевидно е. Не е ли?

Отговорът ѝ ме обърква. Тя започва да се притеснява отново, когато посяга към касетофона.

Мама му стара, тръгва си! Прехвърлям наум програмата си за този следобед. Няма нещо належащо.

— Искате ли да ви разведа и да ви покажа наоколо? — питам.

— Сигурна съм, че сте прекалено зает, господин Грей, а и имам доста път с колата.

— Ще карате обратно до Ванкувър? — Поглеждам през прозореца. Безкрайно пътуване, освен това вали. Не трябва да шофира в това време, само че не мога да ѝ забраня. Тази мисъл ме ядосва. — Карайте внимателно. — Гласът ми звучи по-наставнически, отколкото възнамерявам. Тя продължава да се тутка с касетофона. Иска да се махне от офиса ми, а аз съм изненадан, че не искам да я пусна. — Записахте ли всичко, което ви трябваше? — питам в прозрачен опит да удължа престоя ѝ поне малко.

— Да, господине — отвръща тя тихо. Отговорът ѝ направо ме разбива — начинът, по който звучат думите, как излизат от красивата ѝ уста — и за миг си представям как тази уста е изцяло на мое разположение.

— Благодаря за интервюто, господин Грей.

— Удоволствието беше изцяло мое — отвръщам и това е самата истина, защото отдавна не съм бил така очарован от жена. Тази мисъл ми се струва притеснителна. Тя се изправя и аз протягам ръка, нетърпелив да я докосна.

— До нови срещи, госпожице Стийл. — Гласът ми прозвучава приглушено, когато тя пъхва ръка в моята. Да, искам да нашибам това момиче с камшици и да я изчукам в стаята с играчки. Ще я вържа и ще събудя желанието ѝ… тя ще ме желае, ще ми има доверие. Преглъщам.

„Няма да стане, Грей“.

— Довиждане, господин Грей. — Тя кимва и отдръпва бързо ръка, прекалено бързо, бих казал.

Не мога да я пусна да си тръгне просто така. Очевидно е, че отчаяно иска да се махне. Дразнещо е, но вдъхновението връхлита, когато отварям вратата на офиса.

— Искам да съм сигурен, че ще успеете да минете през вратата без проблем — шегувам се.

Устните ѝ се свиват.

— Много мило, наистина, господин Грей — озъбва се тя.

Госпожица Стийл отвръща на удара! Ухилвам се зад нея, докато тя излиза, и я следвам навън. И Андреа, и Оливия ни гледат с почуда.

— Имате ли палто? — питам.