Грей - Страница 49

Точно така! Потривам брадичка, докато съставям план, и няколко минутки по-късно съм пред гардероба, за да извадя вратовръзката си.

Точно тази вратовръзка.

Сделката все още не е свършена. Вадя от сака презервативи и ги пъхвам в задния джоб на панталоните, след това си грабвам якето и бутилка бяло вино от минибара. По дяволите, това е шардоне, но нищо, ще трябва да стане. Грабвам ключа от стаята, затварям вратата и тръгвам към асансьора, за да си взема колата.

Докато спирам аудито пред апартамента, който тя дели с Кавана, се питам дали това е разумна постъпка. Никога досега не съм посещавал някоя от подчинените в дома ѝ — винаги те са идвали при мен. Нарушавам всички граници, които съм си определил. Отварям вратата на колата и слизам. Чувствам се неловко. Идването ми тук е необмислено и самонадеяно. Но пък вече съм идвал два пъти, макар и само за по няколко минути. Ако тя се съгласи, ще трябва да оправдая очакванията ѝ. Това няма да се случи отново.

„Май избързваш, Грей.

Тук си, защото мислиш, че отговорът ѝ е „не“!“

Почуквам и ми отваря Кавана. Изненадана е да ме види.

— Здравей, Крисчън. Ана не спомена, че ще идваш. — Отстъпва, за да вляза. — В стаята си е. Ще я повикам.

— Недей, искам да я изненадам. — Отправям ѝ най-приятелския си и невинен поглед и в отговор тя примигва няколко пъти. „Леле. Стана съвсем лесно. Кой да предположи?“ Колко хубаво. — Къде е стаята ѝ?

— Оттук, първата врата. — Тя сочи врата в края на празния хол.

— Благодаря.

Оставям якето и студеното вино на един от кашоните, отварям вратата и попадам в тесен коридор, където има две врати. Сигурно едната е баня, затова чукам на другата. Чакам секунда и отварям и ето я Ана, седи на малко бюро и чете нещо, което ми прилича на договора. Със слушалки е и лениво барабани в такт с музика, която не чувам. Оставам за момент да я наблюдавам. Лицето ѝ смръщено, тя е съсредоточена; косата ѝ е сплетена, тя е по анцуг. Може да е ходила да тича тази вечер… може би страда от прилив на излишна енергия. Тази мисъл ми доставя удоволствие. Стаята ѝ е малка, спретната и момичешка: цялата е в бяло, кремаво и бебешко синьо, окъпана в меките отблясъци на нощната лампа. Освен това е и малко празна, но забелязвам затворен кашон, на който пише „стаята на Ана“. Добре поне че има двойно легло — с бяла табла от ковано желязо. Чудесно. Тук има възможности.

Ана неочаквано скача, стресната от присъствието ми.

„Да, тук съм заради имейла ти“.

Сваля слушалките и звуците на тихата музика се разнасят между нас.

— Добър вечер, Анастейжа.

Тя ме зяпа в недоумение, ококорена.

— Мисля, че съдържанието на имейла ти изисква обяснение очи в очи. — Старая се да говоря съвсем естествено. Тя отваря уста, след това я затваря, но не продумва.

Госпожица Стийл е безмълвна. Това вече ми допада.

— Мога ли да седна?

Тя кима и продължава да ме гледа недоумяващо, докато се настанявам на леглото ѝ.

— Чудех се как ли изглежда спалнята ти — започвам, за да разчупя леда, въпреки че не ме бива много в празните приказки. Тя се оглежда, сякаш вижда стаята за пръв път. — Тук е много спокойно и тихо — добавям, въпреки че в момента не мога да кажа, че ми е спокойно. — Искам да разбера защо каза „не“ на предложението ми, без каквото и да е обсъждане.

— Как… — прошепва тя, но млъква, недоумението все още личи в тихия ѝ глас.

— Все още съм в „Хийтман“.

— Искаш ли нещо за пиене? — прописква тя.

— Не, благодаря, Анастейжа. — Чудесно. Най-сетне се сети, че трябва да се държи възпитано. Само че аз искам да се разберем за онова, заради което съм тук: стряскащия ѝ имейл. — И така, за тебе беше удоволствие да ме познаваш? — натъртвам на думата, която ми се е сторила най-обидна.

Удоволствие значи.

Тя свежда поглед към ръцете в скута си, пръстите ѝ нервно барабанят по бедрата.

— Мислех, че ще ми отговориш с мейл — отвръща тя, гласът ѝ като нея, по-нисък от тревата.

— Нарочно ли хапеш тази устна? — питам аз, гласът ми е по-строг, отколкото съм възнамерявал.

— Изобщо не се бях усетила — прошепва тя. Пребледняла е.

Не откъсваме очи един от друг.

Въздухът между нас почти пропуква от напрежение.

Мамка му!

„Нима не го усещаш, Ана? Не усещаш ли напрежението? Ами привличането?“ Дишането ми става плитко, докато наблюдавам как зениците ѝ се разширяват. Бавно, нарочно, посягам към косата ѝ и нежно изтеглям ластика, като освобождавам едната плитка. Тя ме наблюдава, очарована, очите ѝ не се отделят от моите. Разхлабвам и втората плитка.

— Значи си решила да поспортуваш малко. — Пръстите ми проследяват очертанието на ушната мида. Много внимателно подръпвам и стискам меката част. Тя не носи обеци, въпреки че ушите ѝ са пробити. Питам се как ли ще изглежда диамант на това място. Питам я защо е спортувала. Гласът ми е съвсем тих. Дишането ѝ става по-бързо.

— Трябваше ми време да помисля — отвръща тя.

— За какво да помислиш, Анастейжа?

— За теб.

— И реши, че е било удоволствие за теб да ме познаваш някъде там в миналото. Питам се дали си имала предвид познаване в библейския смисъл на думата.

Бузите ѝ порозовяват.

— Не знаех, че си падаш по Библията.

— Като дете ходех на неделно училище, Анастейжа. Доста неща научих там.

— Не си спомням да съм чела за щипки за зърна в Библията. Може би са те учили от някоя по-нова версия — заяжда се тя, очите ѝ блестят провокативно.

Ах тази голяма уста!

— Е, така и предполагах. Значи съм взел правилното решение да мина да ти напомня какво удоволствие е било за теб да ме познаваш. — Предизвикателството е в гласа ми, а сега виси помежду ни. Устата ѝ увисва изненадано, но аз плъзвам пръсти под брадичката ѝ и я затварям. — Как намирате идеята ми, госпожице Стийл? — шепна, докато се гледаме.