Грей - Страница 7

Трябват ми точно три секунди, за да я забележа. Навела се е над щанда и се вглежда напрегнато в екрана на компютъра, докато похапва като мишка от обяда си — геврек. Разсеяно перва трошица от ъгълчето на устата си и си близва пръста. Членът ми реагира на мига.

Аз да не съм на четиринайсет?

Дразня се от реакцията на тялото си. Може би това ще престане, ако я окова, изчукам и нашибам с камшици… не е задължително да стане точно в този ред. Точно така! От това имам нужда!

Тя е напълно погълната от задачата си и това ми дава възможност да я огледам. Похотливите мисли настрани, но тя е привлекателна, много привлекателна. Добре съм я запомнил.

Тя вдига поглед и застива. Смущаващо е, също като първия път, когато я видях. Тя ме зяпва, вече се е сетила кой съм и ми се струва, че е шокирана, а аз не мога да преценя това добре ли е, или е зле.

— Госпожице Стийл. Каква приятна изненада.

— Господин Грей — отвръща тя задъхано, притеснено. Добър отговор.

— Минавах оттук. Трябват ми някои неща. Радвам се да ви видя отново, госпожице Стийл! — За мен е огромно удоволствие. Облечена е в тясна тениска и дънки, а не в безформените дрипи, с които се беше докарала за интервюто с мен. Има дълги крака, тънка талия и съвършени цици. Устните ѝ са все още разтворени от изненада и трябва да устоя на желанието да вдигна брадичката ѝ и да ѝ затворя устата с моята. „Долетях чак от Сиатъл само за да те видя, а начинът, по който изглеждаш сега, си струваше пътуването“.

— Ана. Казвайте ми Ана. С какво мога да ви помогна, господин Грей? — Поема дълбоко дъх и изпъва рамене както на интервюто, след това ми отправя фалшива усмивка, която съм сигурен, че е запазена за клиентите. Е играта започва, госпожице Стийл.

— Имам нужда от няколко неща. Първо кабелни връзки.

Молбата ми я хваща неподготвена; тя ми се струва слисана.

„Ще стане много забавно. Не е за вярване какво мога да направя с кабелните връзки, сладурче“.

— Имаме различни дължини. Да ви покажа ли? — пита тя, след като се опомня.

— Благодаря. Покажете ми къде са.

Тя заобикаля плота и посочва една от гондолите. С кецове е. Разсеяно се питам как ли ще изглежда на супер високи токчета. Обувки на „Любутен“… да, единствено на „Любутен“.

— При електрическите стоки са, осми отдел. — Гласът ѝ потреперва и тя се изчервява…

Не е безразлична към мен. Надеждата избуява в гърдите ми.

Значи не е лесбийка. Подсмихвам се.

— Вие водите. — Протягам ръка, за да ѝ подскажа да върви. Като върви пред мен, имам възможност да се насладя на фантастичния ѝ задник. Дългата дебела опашка отмерва стъпките като метроном при всяко леко поклащане на бедрата. Тя наистина е бонбон: мила, любезна и красива, с всички физически атрибути, които ценя у една подчинена. Само че най-важният въпрос е ще ми стане ли подчинена? Сигурно не знае нищичко за този начин на живот — моя начин на живот, — но на мен много ми се иска да я запозная. „Много избързваш, Грей“.

— По работа ли сте в Портланд? — пита тя и прекъсва мислите ми. Гласът ѝ е висок; преструва се, че не ѝ е интересно. Иска ми се да се разсмея. Жените рядко ме карат да се смея.

— Имах среща в университета. В специалността Селско стопанство. Намира се във Ванкувър — лъжа аз. „Всъщност дойдох, за да ви видя, госпожице Стийл“.

Тя посърва и аз се чувствам отвратително.

— Финансирам едно изследване върху ротацията на почвите. — Това поне е истина.

— Част от програмата ви да нахраните света ли? — Тя извива насмешливо вежда.

— Нещо такова — отвръщам. Тя да не би да ми се присмива? Как само ми се иска да сложа край на тази работа, ако наистина е така. Как обаче да започна? Може би с вечеря вместо с обикновено интервю… това би било ново двайсет: да водя кандидатка на вечеря.

Заставаме пред кабелните връзки, които са с различни дължини и цветове. Разсеяно прокарвам пръсти по пакетите. Мога просто да я поканя на вечеря. Все едно на среща ли? Тя дали ще приеме? Когато я поглеждам, тя оглежда преплетените си пръсти. Не е възможно да ме наблюдава… това е обещаващо. Избирам по-дълги връзки. Те са по-гъвкави, а и могат да обхванат два глезена и две китки едновременно.

— Тези ще ми свършат работа.

— Нещо друго? — пита тя бързо. Или е изключително внимателна, или иска да ме разкара от магазина. Не мога да преценя кое от двете.

— Ще ми трябва и залепваща лента.

— Ремонт ли правите?

— Не, не е ремонт. — „Само ако знаеше…“

— Елате с мен — подканва ме тя. — Лентите са при декоративните материали.

„Хайде, Грей. Не разполагаш с безкрайно много време. Поведи някакъв разговор“.

— Отдавна ли работите тук? — Разбира се, знам отговора. За разлика от някои хора, аз си подготвям домашното. Кой знае защо, тя се чувства неловко. Господи, колко срамежливо е това момиче. Нямам никаква надежда. Тя се обръща бързо и тръгва по пътеката към отдела с надпис „Украса“. Следвам я нетърпеливо, като кутре.

— Четири години — измънква тя, когато стигаме до залепващата лента. Тя се навежда и грабва две ролки, всяка с различна широчина.

— Ще взема тази. — Широката е много по-ефективна, когато искаш да запушиш устата на някого. Когато ми я подава, върховете на пръстите ни за миг се докосват. Тръпката се стрелва до слабините ми. По дяволите!

Тя пребледнява.

— Ще има ли друго? — Гласът ѝ звучи тихо, дрезгаво.

Господи, имам върху нея същия ефект, който и тя върху мен. Може би…

— Въже.

— Насам. — Тя забързва по пътеката и ми дава нова възможност да оценя готиното ѝ дупе.

— Какъв вид въже търсите? Имаме синтетично и от естествени влакна… усукано… обикновено…