Грей - Страница 71

— Интересен подбор на думи — подхвърля подигравателно тя.

— Винаги готова с остроумен коментар! — Това е моето момиче.

— Имаме само чаши за чай. Опаковахме всички останали.

— Чаши за чай? Чудесно.

Наблюдавам я как влиза в кухнята. Нервна и стресната е. Може би защото денят е важен или пък защото се е съгласила с условията ми, или защото е тук сама: знам, че Кавана е със семейството си тази вечер — баща ѝ ми каза. Надявам се шампанското да помогне на Ана да се отпусне… и да поговорим.

Стаята е празна, освен кашоните, канапето и масата. На масата виждам кафяв пакет и написана на ръка бележка.

„Мога да приема условията, Ейнджъл, защото ти знаеш най-добре какво трябва да е моето наказание. Само… само… нека не е нещо, което не бих могла да понеса!“

— Искаш ли и чинийка с чашката? — провиква се тя.

— Само чаша. Благодаря, Анастейжа — отвръщам разсеяно. Тя е опаковала книгите — първото издание, което ѝ изпратих. Връща ми ги. Не ги иска. Затова е нервна.

Как ли ще реагира на колата?

Вдигам поглед и забелязвам, че ме наблюдава. Поставя внимателно чашите на масата.

— Това е за теб. — Гласът ѝ е изтънял и напрегнат.

„Сега вече май ще има кавга“.

— Видях — мърморя. — Много находчив цитат. — Докосвам с пръст написаното. Буквите са дребни, спретнато написани и се питам какво ли би казал някой графолог. — Мислех, че съм Д’Ърбървил, не Ейнджъл. Ако не ме лъже паметта, ти се реши да поемеш по един от пътищата, който ти предложих преди доста вечери. — Цитатът, разбира се, е съвършено подбран. Усмивката ми е иронична. — Но се доверявам на преценката ти.

— Това е и молба — прошепва тя.

— Молба? Да не те нараня, да не те притискам?

Тя кима.

За мен тези книги бяха инвестиция, но за нея мислех, че ще означават нещо.

— Купих ги за теб. — Това е невинна лъжа, защото вече имам нови. Ще бъда много внимателен с теб, ако ги приемеш. — Говоря спокойно и тихо, за да замаскирам разочарованието си.

— Крисчън, не мога да ги приема. Това е твърде много.

Хайде сега, поредната битка на твоята и моята воля.

Plus ça change, plus c’est la même chose4.

— Точно това имах предвид, когато ти казах, че винаги се противопоставяш. Искам да ги имаш. Това е. Съвсем просто е. Не се налага да мислиш за това. Като подчинена, следва да си благодарна, че ги имаш. Просто приемаш това, което купувам за теб, защото за мен е удоволствие да го купя и ти да го приемеш.

— Не бях подчинена, когато си ги купил — прошепва тя.

Както винаги, има отговор за всичко.

— Но ти се съгласи, Анастейжа.

Да не би да се отказва от сделката? Господи, това момиче ме прави луд.

— Значи са мои и мога да правя с тях каквото си пожелая?

— Да. — „Мислех, че харесваш Харди“.

— В такъв случай искам да ги дам на някое благотворително дружество, в Дарфур например. Те пък могат да ги продадат на търг.

— Ако това е желанието ти. — Няма да те спра.

„Ако искаш, можеш да ги изгориш…“

— Ще помисля — шепне тя.

— Не мисли, Анастейжа, не за това и не сега. — „Моля те, запази ги. Те са за теб, защото книгите са твоята страст. Сама ми го каза. Порадвай им се“.

Поставям шампанското на масата, изправям се пред нея и обхващам брадичката ѝ, вдигам главата ѝ, така че очите ни се срещат.

— Ще ти купувам много неща, Анастейжа. Свиквай с това. Мога да си го позволя. Аз съм доста богат мъж. — Целувам я бързо. — Моля те — добавям и я пускам.

— Но това ме кара да се чувствам… евтина — казва тя.

— Не бива да е така. Прекалено много мислиш за всичко. Не бива да се обвиняваш в някакво морално престъпление едва ли не, не и ако го базираш на мнението на другите хора. Не пилей енергията си. И всичко това е защото имаш възражения по уговорката. Това е съвсем нормално. Не си наясно със себе си с какво се захващаш и това те плаши.

На прелестното ѝ лице се изписва безпокойство.

— Не мисли. В теб няма нищо евтино, Анастейжа. Не искам никога да си го помисляш отново. Аз просто купих едни стари книги, с надеждата, че те биха означавали нещо за теб. Това е.

Тя примигва няколко пъти и остава загледана в пакета, очевидно се колебае.

„Задръж ги, Ана, за теб са“.

— Хайде да пийнем шампанско! — шепна аз и тя ме награждава с полуусмивка.

— Ето, така вече е по-добре.

Отварям шампанското и наливам в изящните чашки, които е поставила пред мен.

— Розово е. — Тя е изненадана, а на мен сърце не ми дава да ѝ кажа защо съм избрал розово.

— „Боланже Ла Гран Ане Розе“ 1999 година. Изключително добра реколта.

— В чаши за чай — усмихва се широко тя. Усмивката ѝ е заразна.

— Да, в чаши за чай. Честито, Анастейжа!

Чукваме се и аз отпивам. Има чудесен вкус, но това го знаем.

— Благодаря. — Тя вдига чашата към устните си и отпива бърза глътка. — Ще прегледаме ли ограниченията?

— Винаги така нетърпелива. — Поемам ръката ѝ и я отвеждам към канапето — едно от малкото останали неща в хола. Сядаме, обградени от кашони.

— Баща ти е много затворен човек.

— Успя обаче да му влезеш под кожата.

Смея се.

— Само защото умея да ловя риба.

— Откъде разбра, че обича да лови риба?

— Ти ми каза. Когато ходихме да пием кафе след снимките.

— Вярно ли? — Тя отпива отново и затваря очи, наслаждава се на вкуса. Отваря ги отново, готова със следващия въпрос. — Опита ли виното на коктейла?

— Кофти беше — мръщя се аз.

— Когато го опитах, се сетих за теб. Откъде знаеш толкова много за вината?

— Не, Анастейжа, не знам много за вината, знам какво харесвам. — „Харесвам теб“. — Искаш ли още? — Кимам към бутилката на масата.