Грей - Страница 86

Ако не ми позвъни скоро, ще се пръсна.

Седя на масата с Уилън, банкера ми. Негов гост съм на благотворителното събитие, което има за цел да насочи вниманието към бедността по света.

— Радвам се, че успя да дойдеш — казва Уилън.

— За добра кауза е.

— Благодаря за щедрото дарение, господин Грей. — Съпругата му е доста прилепчива, не спира да навира съвършените си, увеличени с хирургическа намеса гърди в очите ми.

— Както вече казах, за добра кауза е. — Отправям ѝ снизходителна усмивка.

Защо не ми се обажда Ана?

Поглеждам отново телефона си.

Нищо.

Оглеждам масата и всички мъже на средна възраст с вторите или третите си красиви съпруги. Господ да ме пази и дано не ми се случи и на мен.

Отегчен съм. Много отегчен и много вкиснат.

Какво прави тя?

Можех ли да я доведа? Обзалагам се, че и тя щеше да бъде отегчена до смърт. Когато разговорът на масата се пренася към състоянието на икономиката, усещам, че ми е писнало. Извинявам се, излизам от балната зала и от хотела. Докато чакам да ми докарат колата, отново звъня на Ана.

И този път няма отговор.

Може би, след като вече не съм наблизо, тя не иска да има нищо общо с мен.

Когато се прибирам, отивам в кабинета си и включвам десктопа.

От: Крисчън Грей

Относно: Къде си?

Дата: 27 май 2011, 22: 14

До: Анастейжа Стийл

„На работа съм, ще ти пиша, щом се прибера“.

Все още си на работа или си опаковала телефона си, макбука и новия си блакбери?

Обади ми се или ще се наложи да се обадя на Елиът.

Крисчън Грей

Главен изпълнителен директор на

„Грей Ентърпрайзис Холдинг“

Поглеждам през прозореца към тъмните води на пролива. Защо се съгласих да отида да взема Мия? Можех да съм с Ана, да ѝ помогна да си събере боклуците, след това да отидем на пица с Кейт и Елиът — или каквото там правят обикновените хора.

„За бога, Грей!

Това е нетипично за теб. Стегни се!“

Обикалям апартамента и стъпките ми отекват в хола, който ми се струва болезнено празен от последния път, когато бях тук. Развързвам папийонката. Може би аз съм този, който е празен. Наливам си чаша арманяк и се вглеждам в небосклона над Сиатъл и Пролива.

„Мислиш ли за мен, Анастейжа Стийл?“ Трепкащите светлини на Сиатъл не ми отговарят.

Телефонът ми бръмва.

Слава богу! Най-сетне! Тя е.

— Здравей. — Невероятно облекчен съм, че се обажда.

— Здрасти — отвръща тя.

— Притесних се.

— Знам. Съжалявам, че не се обадих, но всичко е наред.

Наред ли? Ще ми се да бях…

— Добре ли прекара вечерта? — питам, като се мъча да овладея избухването си.

— Да. Опаковахме с Кейт и ядох китайско с Хосе.

Пак скапаното фотографче! Затова не ми се е обадила.

— А ти? — пита тя, когато не отговарям, и долавям в гласа ѝ нотка на отчаяние.

„Защо? Какво не ми казва?

Я престани да мислиш, Грей!“

Въздишам.

— Ходих на благотворителна вечеря. Беше адски тъпо и си тръгнах много бързо.

— Бих искала да си тук сега — прошепва тя.

— Наистина ли?

— Да — казва тя запъхтяно.

Може пък да съм ѝ липсвал.

— Ще те видя ли в неделя?

— Да, в неделя — отвръща тя и ми се струва, че се усмихва.

— Лека нощ.

— Лека нощ, сър.

Гласът ѝ е дрезгав и аз притаявам дъх.

— Успех с преместването утре, Анастейжа.

Тя не затваря, чувам спокойното ѝ тихо дишане. Защо не затваря? Не иска ли?

— Ти затвори пръв — прошепва тя.

Не иска да затвори и настроението ми веднага се оправя. Усмихвам се към ширналия се пред мен Сиатъл.

— Не, първо ти.

— Не искам.

— И аз.

— Много ли ми беше ядосан? — пита тя.

— Да.

— Още ли си ми ядосан?

— Не. — „След като знам, че си в безопасност“.

— И няма да ме накажеш?

— Не. Тези неща ги правя на момента, не след време.

— Да, забелязала съм — шегува се тя и аз отново се усмихвам.

— Сега, госпожице Стийл, затвори телефона.

— Наистина ли искате да го направя, сър?

— В леглото, Анастейжа.

— Да, сър.

Тя не затваря и аз знам, че се е ухилила. Настроението ми става още по-ведро.

— Мислиш ли, че някога ще се научиш да правиш каквото ти се каже? — питам строго.

— Може би. Ще видим в неделя — заявява тя, нали е изкусителка, и връзката прекъсва.

„Анастейжа Стийл, какво ще те правя?“

Всъщност имам много добра представа какво, стига камшикът за езда да пристигне навреме. С тази възбуждаща мисъл допивам на един дъх арманяка и си лягам.

Събота, 28 май 2011

— Крисчън — писка радостно Мия и хуква към мен, без да се интересува от камарата багаж. Прегръща ме през врата.

— Липсваше ми.

— И ти ми липсваше. — Прегръщам я и аз. Тя се отдръпва и ме оглежда с настойчивите си черни очи.

— Изглеждаш супер — хвали ме. — Разкажи ми за момичето си!

— Хайде първо да закараме багажа ти вкъщи. — Хващам количката, която тежи цял тон, излизаме от терминала и се насочваме към паркинга.

— Как беше в Париж? Май си го изкупила почти целия.

— C’est incroyable!5 — възкликва тя. — Затова пък Флобер беше истински гадняр. Господи! Ужасен човек. Гаден даскал, но добър шеф.

— Това означава ли, че тази вечер ти ще сготвиш?

— Надявах се мама да сготви.

Мия продължава да говори единствено и само за Париж: малката ѝ стаичка, водопровода, Сакре Кьор, Монмартър, парижаните, кафето, червеното вино, сиренето, модата, шопинга. Най-много говори за мода и шопинг. А пък аз си мислех, че е в Париж, за да готви.

Бъбренето ѝ ми е липсвало, толкова успокоява, много е приятно. Тя е единственият човек, който не ме кара да се чувствам… различен.