Грей - Страница 87

К оглавлению

— Това е малката ти сестричка, Крисчън. Казва се Мия.

Мама ми дава да я подържа. Колко е малка. С черна, много черна коса.

Усмихва се. Няма зъби. Оплезвам се. Тя се смее звънко.

Мама ми позволява да подържа отново бебето. Тя се казва Мия.

Аз я карам да се смее. Нося я, все я нося. Тя е в безопасност, когато я нося.

Елиът не се интересува от Мия. На нея ѝ текат лиги и плаче.

Той се мръщи, когато тя се наака.

Когато Мия плаче, Елиът не ѝ обръща внимание. Аз я гушкам, притискам я до себе си и тя спира.

Заспива в ръцете ми.

— Ми-и-ия — шепна аз.

— Какво каза? — пита мама, а лицето ѝ пребледнява като тебешир.

— Ми-и-ия.

— Да, точно така. Миличкото ми момченце. Мия. Тя се казва Мия.

Мама се разплаква от щастие.

Завивам по алеята и спирам пред вратата на мама и татко, свалям багажа на Мия и го внасям в коридора.

— Къде са всички? — цупи се Мия. Единственият човек тук е икономката на родителите ни — тя е студентка на разменни начала, не помня как се казва.

— Добре дошла — поздравява тя Мия на английски с акцент, докато ме наблюдава с огромни кравешки очи.

„О, боже! Само лицето ми е красиво, миличка“.

Без да обръщам внимание на икономката, отговарям на въпроса на Мия:

— Доколкото знам, мама е дежурна, а татко е на конференция. Прибираш се цяла седмица по-рано.

— Не можех да издържа Флобер и минута повече. Трябваше да се разкарам, докато все още мога. Купила съм ти подарък. — Грабва един от куфарите, отваря го в антрето и започва да рови. — Ето го! — Подава ми тежка квадратна кутия. — Отвори го! — настоява със смях. Тя е помитаща сила.

Отварям предпазливо кутията и виждам преспапие: черен роял, обсипан със златен прашец. Най-кичозното нещо, което съм виждал.

— Това е музикална кутия. Виж… — Грабва я от ръцете ми, разтърсва я и навива малко ключе отдолу. Звънка версия на „Марсилезата“ зазвучава сред облак от златен прашец.

Какво да правя с това чудо? Смея се, защото е типично в стила на Мия.

— Страхотна е, Мия. Благодаря ти. — Прегръщам я и тя също ме прегръща.

— Знаех си аз, че ще те разсмея.

Права е. Познава ме много добре.

— Хайде, разкажи ми за момичето си — настоява тя. В този момент Грейс влиза забързано и успявам да си поема въздух, докато майка и дъщеря се прегръщат.

— Много се извинявам, че не дойдох да те посрещна, миличка — започва Грейс. — Бях дежурна. Пораснала си. Крисчън, би ли качил багажа на Мия горе? Гретхен ще ти помогне.

„Сериозно? Сега портиер ли станах?“

— Добре, мамо — отвръщам. Не ми трябва Гретхен да ми прави мили очи.

След като приключвам със задачата, им казвам, че имам среща с треньора си.

— Ще се върна довечера.

Целувам бързо и двете и си тръгвам преди да започнат да ме заливат с въпроси за Ана.

Бастил, треньорът ми, ме тормози до пълно изтощение. Днес тренираме кикбокс в салона.

— Размекнал си се в Портланд, момче — подиграва ми се той, когато се стоварвам на постелката след ритника му със завъртане. Бастил е почитател на хард школата в тренировките, което ме устройва напълно.

Изправям се. Искам и аз да го поваля. Той обаче е прав — днес направо ме разбива и аз не мога да направя нищичко.

— Какво не е наред? — пита той, когато приключваме. — Разсеян си, мой човек.

— Животът е такъв. Нали знаеш — отвръщам и се опитвам да се престоря на безразличен.

— Да бе. Тази седмица в Сиатъл ли ще бъдеш?

— Да.

— Добре. Ще те стегна.

Докато тичам към апартамента, си спомням за подаръка за новото жилище на Ана. Пускам есемес на Елиът.

●Какъв е адресът на Ана и Кейт?

Искам да ги изненадам с подарък.●

Той ми праща адреса и аз го препращам на Андреа. В асансьора съм, когато Андреа отговаря.

●Изпратени са шампанско и балон. А.●

Когато влизам в апартамента, Тейлър ми подава пакет.

— Това пристигна за вас, господин Грей.

А, да! Веднага познавам безличната опаковка — камшикът за езда.

— Благодаря.

— Госпожа Джоунс каза, че ще дойде утре, в късния следобед.

— Добре. За днес това е всичко, Тейлър.

— Добре, господине — отвръща той с любезна усмивка и се връща в кабинета си. Взимам камшика и отивам в спалнята си. Това ще е съвършеното въведение в моя свят: Ана сама призна, че не се страхува от телесни наказания, освен от пляскането по дупето. А и то я възбуди. С камшика обаче се налага да действам бавно, за да ѝ е приятно.

Наистина приятно. Камшикът за езда е съвършен. Ще ѝ докажа, че страхът е в главата ѝ. Щом се почувства спокойна с това, можем да продължим.

Надявам се да продължим…

Ще действам бавно. Ще правим единствено онова, което тя може да преглътне. Ако искам да се получи, ще трябва да се съобразявам с нейното темпо. Не с моето.

Поглеждам камшика още веднъж и го прибирам в шкафа за утре.

Тъкмо отварям лаптопа и се каня да започна работа, когато телефонът ми звъни. Надявам се да е Ана и оставам разочарован, когато чувам гласа на Елена.

Трябваше ли да ѝ се обадя?

— Здравей, Крисчън. Как си?

— Добре, благодаря.

— Върна ли се от Портланд?

— Да.

— Какво ще кажеш за вечеря днес?

— Няма да стане. Мия току-що се върна от Париж и ми беше наредено да се явя у нас.

— А, мама Грей се е разпоредила. Тя как е?

— Мама Грей ли? Добре е. Така мисля. Защо питаш? Знаещ нещо, което аз не знам ли?

— Просто питам, Крисчън. Не ставай мнителен.

— Ще ти звънна следващата седмица. Тогава можем да отидем на вечеря.

— Добре. От известно време ми се губиш. Освен това се запознах с една жена, която май ще отговаря на изискванията ти.