Грей - Страница 94

— Обявявам Ана за освободена — прошепвам и щраквам ножиците, освобождавам я. Тя се киска, тялото ѝ подскача върху мен. Това странно и приятно чувство ме кара да се усмихна широко.

— Какъв прекрасен звук — прошепвам, докато тя разтрива китките си. Сядам, за да я наместя в скута си.

Обичам да я карам да се смее. Тя не се смее достатъчно.

— И аз съм виновен за това — признавам пред себе си, докато втривам живот в раменете и ръцете ѝ. Тя обръща лице към мен с уморен, търсещ поглед. — Че не се смееш по-често — уточнявам.

— Не съм от тези, дето се смеят много-много — признава тя и се прозява.

— Да, но когато го правиш, е като чудо, извор на щастие и живот.

— Много колоритно казано, господин Грей — шегува се тя.

Усмихвам се.

— Бих казал, че си напълно наебана, в буквалния смисъл, и трябва да се наспиш.

— Това не беше много възпитано — цупи се тя заядливо.

Вдигам я от скута си, за да мога да стана, посягам към дънките и ги навличам.

— Не искам да плаша госпожа Джоунс и господин Тейлър.

Няма да е за пръв път.

Ана седи на пода замаяна и сънена. Изправям я на крака и я отвеждам към вратата. От кукичката отзад дръпвам сивия халат и я обличам. Тя не ми помага с нищо — наистина е изтощена.

— Към леглото — настоявам и я целувам бързо.

По съненото ѝ лице преминава страх.

— За сън — уверявам я. Навеждам се и я поемам на ръце, притискам я до гърдите си и я отнасям в стаята на подчинената. Замятам завивката и я полагам на чаршафа и в момент на слабост се отпускам до нея. Завивам и двама ни и я прегръщам.

„Ще я подържа, докато заспи“.

— Спи, мое прекрасно момиче. — Целувам я по косата и се чувствам напълно задоволен… и благодарен. Направихме го. Тази сладка, невинна жена ме остави да правя каквото искам с нея. Струва ми се, че ѝ харесва. Знам, че за мен е супер… повече от когато и да било преди.

Мама ме наблюдава през огледалото с голямата пукнатина.

Реша ѝ косата. Тя е мека и мирише на мама и цветя.

Тя взима четката и навива косата си.

Прилича на змия на буци, както е спусната на гърба ѝ.

Ето — казва тя.

След това се обръща и ми се усмихва.

Днес е щастлива.

Приятно ми е, когато мама е щастлива.

Приятно ми е, когато ми се усмихва.

Красива е, когато ми се усмихва.

Да направим пай, въшчице.

Пай от ябълки.

Приятно ми е, когато мама пече нещо.

Будя се изведнъж, сладкият аромат все още е в съзнанието ми. Това е Ана. Тя спи дълбоко до мен. Отпускам се по гръб и гледам в тавана.

Кога съм спал в тази стая?

Никога.

Тази мисъл ме притеснява и по някаква необяснима причина се чувствам неудобно.

„Какво става, Грей?“

Сядам внимателно, за да не я събудя, и я поглеждам. Знам какво става — неспокоен съм, защото съм тук с нея. Ставам от леглото и я оставям да спи, връщам се в стаята с играчките. Вдигам използваната кабелна връзка и презервативите и ги натъпквам в джоба си, където откривам бикините на Ана. С нагайката, дрехите ѝ и обувките в ръка излизам и заключвам вратата. Връщам се в нейната стая, закачвам дрехите в гардероба, поставям обувките под стола и оставям отгоре сутиена. Вадя бикините ѝ от джоба си и ми хрумва откачена идея.

Отивам в моята баня. Трябва да се изкъпя преди да отидем на вечеря с нашите. Ще оставя Ана да поспи още малко.

Горещата вода плющи върху мен, отмива безпокойството ми. Като за пръв път не е зле за нито един от двамата. Мислил съм си, че връзка с Ана ще е невъзможна, но сега бъдещето ми се струва пълно с възможности. Напомням си сутринта да позвъня на Каролайн Актън, за да облече момичето ми.

След продуктивен час в кабинета, където наваксвам с работата, решавам, че Ана е спала достатъчно и разполагаме с четирийсет и пет минути, за да отидем на вечеря у нашите. По-лесно е да се съсредоточа върху работата, когато знам, че е горе, в нейната стая.

Странно.

Знам, че там горе е в безопасност.

Вадя от хладилника кутия сок от боровинки и бутилка газирана вода. Смесвам ги в чаша и се качвам горе.

Тя все още спи дълбоко, свита точно както съм я оставил. Изобщо не е помръднала. Устните ѝ са отворени и диша леко. Косата ѝ е разрошена, от опашката са се измъкнали кичури. Сядам на края на леглото, навеждам се и я целувам по слепоочието. Тя измърморва нещо.

— Анастейжа, събуди се. — Гласът ми е нежен.

— Не — негодува тя и прегръща възглавницата.

— След половин час трябва да тръгнем за вечерята с родителите ми.

Тя отваря очи и ме поглежда.

— Хайде, сънчо, ставай. — Целувам я отново по слепоочието. — Донесох ти нещо за пиене. Ще те чакам долу. Не заспивай пак че ще си изпросиш белята — предупреждавам и поглеждам към стола, където няма да намери бикините си, а след това слизам на долния етаж, широко усмихнат.

„Време за игрички, Грей“.

Докато чакам госпожица Стийл, натискам копчето на дистанционното на айпода и музиката се включва. Песните са разбъркани. Неспокоен съм и отивам до вратата на балкона, заглеждам се в ранната вечер и слушам „Токинг Хедс“.

Влиза Тейлър.

— Господин Грей, да докарам ли колата?

— Дай ни пет минути.

— Добре, господине — отвръща той и тръгва към сервизния асансьор.

Ана пристига пет минути по-късно. Застава на вратата на хола. Изглежда блестяща, дори зашеметяваща… и развеселена. Какво ли ще каже за липсващите си гащи?

— Здравей — поздравява с хитра усмивка.

— Здравей. Как се чувстваш?

Усмивката ѝ става по-широка.

— Добре. Благодаря. Ти? — Прави се на невинна.

— Повече от превъзходно, госпожице Стийл.

— Франк… Никога не съм си те представяла като фен на Синатра — подхвърля тя, навежда глава на една страна и ме наблюдава с любопитство, докато наситеният ритъм на песента изпълва стаята.