Грей - Страница 95

— Да речем, че имам еклектичен вкус, госпожице Стийл. — Пристъпвам напред и заставам пред нея. Ще се пречупи ли? Търся отговор в блестящите сини очи.

„Попитай ме за гащите си, мила“.

Галя бузата ѝ с върховете на пръстите си. Тя подлага лице и аз съм напълно съблазнен и от милия жест, и от хитрото ѝ изражение, и от музиката. Искам да я прегърна.

— Танцувай с мен — шепна, вадя дистанционното от джоба си, надувам звука и гласът на Франк ни обгръща. Тя ми подава ръка. Прегръщам я през кръста, притискам красивото ѝ тяло към своето и започваме бавен простичък фокстрот. Тя стиска раменете ми, но аз съм готов за допира ѝ и двамата се въртим, а лъчезарното ѝ лице озарява стаята… и мен. Тя следва стъпките ми и когато песента свършва, е замаяна, останала без дъх.

И аз също.

— Ти си най-прекрасната вещица. — Лепвам невинна целувка върху устните ѝ. — Е, сега вече лицето ти има малко цвят. Благодаря за танца, госпожице Стийл. Да вървим да видим родителите ми.

— Винаги на ваше разположение. Наистина нямам търпение да се запозная с тях — отвръща тя, поруменяла, прекрасна.

— Взе ли всичко, което ти е необходимо?

— О, да — отвръща тя самоуверено.

— Сигурна ли си?

Тя кима и се подсмихва.

Господи, има кураж това момиче!

Ухилвам се.

— Добре. — Не мога да скрия насладата си. — Щом така искаш да играем, госпожице Стийл, така да бъде. — Грабвам сакото си и тръгваме към асансьора.

Тя не спира да ме изненадва, да ме впечатлява и обезоръжава. Сега ще трябва да издържа цялата вечер с нашите, като знам, че момичето ми не носи бельо. Всъщност возим се в асансьора и аз знам, че тя е гола под полата.

„Връща ти го тъпкано, Грей“.

Докато Тейлър шофира на север по магистралата, тя мълчи. Минаваме покрай езерото Юниън; луната се скрива зад облак, водата потъмнява, също като настроението ми. Защо я водя да се запознае с нашите? Ако се запознаят с нея, ще очакват някакво развитие. Също и Ана. А аз не съм сигурен каква връзка искам с нея. Най-лошото е, че аз съм виновен, защото настоях да се запознае с Грейс. Сам съм си виновен. Аз и фактът, че Елиът чука съквартирантката ѝ.

Ама кого заблуждавам? Ако не исках да се запознае с нашите, нямаше да е тук. Иска ми се да не бях толкова нетърпелив.

Да, точно това е проблемът.

— Къде се научи да танцуваш? — пита тя и прекъсва мислите ми.

„О, Ана! Едва ли би искала да научиш“.

— Крисчън, прегърни ме. Така. Както трябва. Добре. Една стъпка. Две. Добре. Движи се в такт с музиката. Синатра е съвършен за фокстрот. — Елена е във вихъра си.

— Да, госпожо.

— Наистина ли искаш да знаеш? — отвръщам на въпроса с въпрос.

— Да — отвръща тя, въпреки че гласът ѝ говори друго.

„Ти попита“. Въздишам в тъмнината до нея.

— Госпожа Робинсън обичаше да танцува.

— Очевидно е била добра учителка. — В шепота ѝ долавям съжаление и възхищение, което явно никак не ѝ се нрави.

— Да.

— Така. Хайде пак. Едно. Две. Три. Четири. Миличък, схвана го.

Двамата с Елена танцуваме в мазето ѝ.

— Пак. — Тя се смее, отметнала глава, прилича на жена на половината на нейната възраст.

Ана кима и оглежда пейзажа, и със сигурност измисля някаква теория за Елена. Може пък да мисли за срещата с родителите ми. Не знам. Може да е нервна. Също като мен. Никога досега не съм водил момиче вкъщи.

Когато Анастейжа започва да се намества, усещам, че има нещо, което я тревожи. Да не би да мисли за онова, което правихме днес?

— Недей! — казвам, гласът ми е по-мек, отколкото ми се иска.

Тя се обръща, за да ме погледне, изражението ѝ е неразгадаемо в тъмнината.

— Какво недей?

— Да мислиш твърде много, Анастейжа. — „За каквото и да мислиш“. Протягам ръка, стискам нейната и целувам кокалчетата ѝ. — Беше един прекрасен следобед за мен. Благодаря ти.

Зървам бели зъби и срамежлива усмивка.

— Защо с кабелна връзка? — пита тя.

Въпроси за днес следобед; това е хубаво.

— Връзва се бързо, лесно и щеше да е нещо ново за теб. Знам, че са доста брутални, но точно затова ги харесвам. — Гласът ми е сух, макар да се опитвам да внеса малко хумор в разговора. — Много ефективен начин да бъдеш поставена на място.

Тя стрелва с поглед Тейлър. Той е на предната седалка.

„Миличка, не се тревожи за Тейлър. Той много добре знае какво става, вече четири години“.

— Това е част от моя свят, Анастейжа. — Стискам ръката ѝ, за да ѝ вдъхна сигурност. След това я пускам. Ана отново се обръща към прозореца; заобиколени сме от вода, докато прекосяваме езерото Уошингтън по мост 520, любимата ми част от това пътуване. Тя свива крака, сгушва се на седалката и прегръща коленете си с ръце.

Нещо става.

Поглежда ме и аз питам:

— За какво мислиш?

Тя въздиша.

Мама му стара!

— Чак толкова ли е зле?

— Иска ми се да знам за какво мислиш ти — засича ме тя.

Подсмихвам се, облекчен да го чуя, доволен, че не знае какви мисли ми се въртят в главата.

— Взе ми думите от устата, бебчо.

Тейлър спира пред къщата на нашите.

— Готова ли си? — питам. Ана кима и аз стискам ръката ѝ. — И за мен е нещо съвсем ново — прошепвам. Когато Тейлър слиза, ѝ отправям похотлива усмивка. — Обзалагам се, че сега си мислиш колко по-добре би било, ако си с бикини, нали?

Тя притаява дъх и се мръщи, но аз слизам от автомобила, за да поздравя мама и татко, които ни чакат на прага. Ана изглежда спокойна, докато заобикаля колата, за да дойде при нас.

— Анастейжа, познаваш майка ми, а това е баща ми — Карик.

— Здравейте, господин Грей. За мен е огромно удоволствие да се запознаем. — Тя се усмихва и стиска протегнатата му ръка.