Грей - Страница 104

104

Тя се напряга в ръцете ми.

Аз притихвам. Не искам съжалението ѝ.

— Беше?

— Мъртва е.

— Кога е станало?

— Почина, когато бях на четири. Смътно си я спомням. Карик ми е разказвал някои подробности. Но помня някои неща. Сега наистина те моля да заспиваш.

След малко тя се отпуска до мен.

— Лека нощ, Крисчън.

Гласът ѝ е сънен.

— Лека нощ, Ана.

Целувам я още веднъж, вдъхвам успокояващия ѝ аромат и се опитвам да пропъдя спомените.

— Недей да късаш ябълките и да ги хвърляш, тъпако!

— Разкарай се, простак с простак!

Елиът откъсва една ябълка, отхапва, замеря ме с нея и ме дразни:

— Въшка!

Не! Не ме наричай така.

Хвърлям се върху него. Удрям го с юмруци в лицето.

— Ти си прасе! Това е храна. Защо я съсипваш? Дядо ги продава. Ти си прасе. Прасе. Прасе.

— Елиът! Крисчън!

Татко ме изтегля от Елиът, който се е свил на земята.

— Какво правите?

— Той е луд!

— Елиът!

— Той съсипва ябълките. — В гърдите ми нахлува гняв, качва се до гърлото. Струва ми се, че ще избухна. — Отхапва, а след това ги захвърля. Хвърля ги по мен.

— Вярно ли е, Елиът?

Елиът се изчервява под тежкия поглед на татко.

— Ела с мен. Крисчън, събери ябълките. Ще помогнеш на мама да направи пай.

Когато се събуждам, тя спи. Носът ми е забоден в ароматната коса, прегърнал съм я. Сънувал съм как обикалям ябълковата градина на дядо заедно с Елиът в онези щастливи гневни дни.

Почти седем е — поредното успиване с госпожица Стийл. Странно е да се събудя до нея, но в добрия смисъл. Замислям се дали да не я събудя за сутрешно чукане; тялото ми го желае, но тя спи дълбоко и може да е протъркана. Ще я оставя да спи. Ставам от леглото, като внимавам да не я събудя, събирам дрехите от пода и отивам в хола.

— Добро утро, господин Грей. — Госпожа Джоунс е заета в кухнята.

— Добро утро, Гейл. — Протягам се и поглеждам през прозореца към яркото утро.

— За пране ли са? — пита тя.

— Да. Тези са на Анастейжа.

— Искате ли да ги изпера и изгладя?

— Имаш ли време?

— Ще ги сложа на бърза програма.

— Чудесно, благодаря ти. — Подавам ѝ дрехите на Ана. — Как е сестра ти?

— Много добре, благодаря. Децата растат — момчетата стават големи диваци.

— Знам.

Тя се усмихва и ми предлага кафе.

— Благодаря. Ще съм в кабинета. — Докато ме наблюдава, усмивката ѝ става от приятна изпълнена с разбиране… по един женски, таен начин. След това излиза забързано от кухнята и аз решавам, че се е отправила към пералното помещение.

Какъв ѝ е проблемът?

Добре, това е първият понеделник — пръв път — от четири години, откакто работи за мен, и жена спи в леглото ми. Не е кой знае какво. Закуска за двама, госпожо Джоунс. Нали ще се справите?

Клатя глава и влизам в кабинета, за да започна работа. Ще се къпя по-късно… може би с Ана.

Проверявам имейлите и изпращам един на Андреа и Рос, за да им кажа, че ще отида следобеда, сутринта ще отсъствам. След това поглеждам последното, което ми е изпратил Барни.

Гейл чука на вратата и ми донася втора чаша кафе, съобщава ми, че вече е осем и петнайсет.

Толкова ли е късно?

— Тази сутрин няма да ходя в офиса.

— Тейлър питаше.

— Ще отида следобед.

— Ще му кажа. Закачила съм дрехите на госпожица Стийл в дрешника ви.

— Благодаря. Много бързо са станали. Тя още ли спи?

— Мисля, че да.

Отново виждам същата усмивка. Извивам вежди към нея и усмивката ѝ става по-широка, а тя се обръща, за да излезе от кабинета ми. Оставям работата настрани и с чашата кафе се отправям към душа. Трябва и да се обръсна.

Когато приключвам с обличането, Ана все още спи дълбоко.

„Изтощил си я, Грей“. Беше приятно, много повече от просто приятно. Тя изглежда спокойна, сякаш няма никакви грижи на този свят.

Добре.

Вземам от скрина часовника, отварям импулсивно най-горното чекмедже и пъхвам в джоба си последния презерватив.

Човек никога не знае.

Отивам бавно в хола и оттам се отправям към кабинета.

— Искате ли закуска, господине?

— Ще закусвам с Ана. Благодаря.

Обаждам се на Андреа. След като си казваме няколко думи, тя ме свързва с Рос.

— Кога да те очакваме? — пита Рос саркастично.

— Добре утро, Рос. Как си? — отвръщам мило.

— Вкисната.

— Заради мен ли?

— Да, заради теб и заради това, че не работиш.

— Ще дойда по-късно. Обаждам ти се, за да ти кажа, че реших да ликвидираме компанията на Удс. — Вече ѝ го бях казал, но двамата с Марко се бавят. Искам тази работа да приключи, при това веднага. Напомням ѝ, че съм решил това да стане, ако печалбата не се вдигне. А тя не е помръднала.

— Той има нужда от още време.

— Не ме интересува, Рос. Няма да влачим този товар.

— Сигурен ли си?

— Не искам повече нескопосани извинения. — И без това съм чул предостатъчно. Вече съм решил.

— Крисчън…

— Кажи на Марко да ми се обади. Крайно време е да се задействаме.

— Добре, добре. Щом така си решил. Нещо друго?

— Да. Кажи на Барни, че прототипът изглежда добре, въпреки че не съм сигурен за интерфейса.

— Мислех, че интерфейсът работи добре, след като го разбрах. Не че съм експерт.

— Липсва му нещо.

— Говори с Барни.

— Искам да се видя с него днес следобед, за да обсъдим всичко.

— Лично ли?

Сарказмът ѝ започва да ме дразни. Решавам, че не си струва да обръщам внимание на тона ѝ, и ѝ казвам, че искам целия екип на брейнсторминг.

— Той ще е доволен. Значи ще се видим следобед — подхвърля тя обнадеждено.

— Да — уверявам я. — Прехвърли ме отново на Андреа.

Докато чакам Андреа да вдигне, поглеждам към безоблачното небе. То е със същия цвят като очите на Ана.

104