Грей - Страница 52

К оглавлению

— Никак.

— О!… Не знам… Мисля, че има доста благоприятен ефект върху теб.

— Вече и благоприятен ефект, така ли? Колко още според вас, госпожице Стийл, може да бъде наранявано моето его?

— Не мисля, че на егото ти му има нещо.

— Сигурна ли си?

Доктор Флин има какво да каже по този въпрос.

— Защо не обичаш да те докосват? — любопитства тя със сладък и тих глас.

— Просто не обичам. — Целувам я нежно по челото, за да я отклоня от разпита. — Значи този имейл е твоята представа за шега?

Тя ме поглежда срамежливо и свива рамене в нещо като извинение.

— Явно. И все още обмисляш предложението ми?

— Да, това „неприлично предложение“. Да, обмислям го.

Слава богу, че е така.

Сделката ни все още е на дневен ред. Облекчението ми е осезаемо; почти го вкусвам.

— Но имам много въпроси по него.

— Бих бил разочарован, ако нямаше въпроси.

— Щях да ти пратя всичко по мейла, ако ти не ме беше прекъснал.

— Казва се коитус интеруптус. Прекъснато сношение.

— Знаех си, че някъде дълбоко заровено в теб има чувство за хумор. — В очите ѝ танцуват весели искрици.

— Много малко неща са смешни, Анастейжа. Помислих, че ми казваш не, не на дискусия по договора, не на всичко.

— Още не съм решила. Не знам. Ще ме връзваш ли с каишка за врата?

Въпросът ѝ ме изненадва.

— Ти си правила проучването, Анастейжа. Не знам, наистина не знам. Никога не съм го правил с никого.

— А теб връзвали ли са те за врата? — пита тя.

— Да.

— Мисис Робинсън?

— Мисис Робинсън! — Избухвам в смях. Ан Банкрофт в „Абсолвентът“. — Ще ѝ кажа, че си я нарекла така. Ще ѝ хареса.

— Ти още говориш с нея? — Гласът ѝ изтънява от шок и възмущение.

— Да. — Какво толкова?

— Ясно. — Сега вече заговори рязко. Ядоса ли се? Защо? Не разбирам. — Значи ти имаш някого, с когото да споделяш… различния си начин на живот, а на мен не ми е разрешено. — Говори раздразнено, но отново ми държи сметка за моите си неща.

— Знаеш ли, никога не съм мислил за това от тази гледна точка. Госпожа Робинсън беше част от този различен начин на живот. Казах ти: тя е просто добра приятелка. Ако искаш, ще те запозная с някоя от моите подчинени. И с нея също.

— Това твоята представа за шега ли е? — пита тя.

— Не, Анастейжа. — Изненадан съм колко разпалено говори и клатя глава, за да подчертая казаното. Напълно нормално е една подчинена да провери бившите, за да знае какво харесва доминантът.

— Не, благодаря, мисля да се справя сама — настоява тя и посяга към кувертюрата, за да я дръпне до брадичката си.

Какво, да не би да се разстрои?

— Анастейжа. Не исках да те обидя, сериозно.

— Не съм обидена. Отвратена съм.

— Отвратена?

— Не искам да говоря с никоя от бившите ти приятелки, робини, подчинени или както там ги наричаш.

О-па!

— Анастейжа Стийл, ти ревнуваш ли? — Това не го проумявам… наистина не мога. Тя се изчервява като домат и разбирам, че съм напипал корена на проблема ѝ. Как, по дяволите, е възможно да ревнува?

„Сладурче, чака те дълъг живот с мен“.

Много активен живот.

— Ще останеш ли при мен?

Какво? Не, разбира се.

— Утре сутринта имам бизнес среща в хотела, а и мисля, че вече знаеш, че не спя с приятелките си, робините си, подчинените си… изобщо с никой. Петък и събота бяха изключения и това няма да се повтори.

Тя се цупи отново и на лицето ѝ се изписва инатливо изражение.

— Е, тогава си тръгвай. Уморена съм.

— Искаш да кажеш, че ме гониш ли?

Не трябваше да става така.

— Да.

Как да, по дяволите?

За пореден път съм обезоръжен от госпожица Стийл.

— Е, ето още нещо, което ми се случва за първи път — мърморя аз.

Изритан. Не мога да повярвам.

— Значи не искаш да обсъждаме нищо сега? За договора имам предвид — питам, за да си намеря извинение да остана още малко.

— Не искам — тросва се тя. Лошото ѝ настроение ме дразни и ако наистина беше моя, нямаше да търпя подобно нещо.

— Боже, как искам да те напердаша. Ще се почувстваш доста по-добре. А и аз също — уведомявам я.

— Не можеш да ми говориш така… Все още не съм подписала нищо. — Очите ѝ блестят предизвикателно.

„О, миличка, мога да го кажа. Просто не мога да го направя. Не и преди да ми позволиш“.

— Остави ме да си помечтая, Анастейжа. Сряда? — Все още го искам. Така и не мога да кажа защо, наистина не знам; тя е толкова различна. Лепвам бърза целувка на устните ѝ.

— Сряда — съгласява се тя и аз отново усещам облекчението.

— Ще те изпратя — добавя тя, вече с по-мек тон, — само момент. — Избутва ме от леглото и облича тениската си. — Подай ми анцуга, ако обичаш — нарежда и го сочи.

Леле! Госпожица Стийл можела да командва.

— На вашите услуги, мадам — шегувам се аз, макар да знам, че няма да разбере. Тя обаче присвива очи. Знае, че ѝ се присмивам, но не казва и дума, докато си навлича долнището.

Развеселен, че ме изхвърля на улицата, тръгвам след нея през хола към вратата.

Кога за последен път се е случвало подобно нещо?

Никога.

Тя отваря вратата, но е забола поглед в ръцете си.

Какво става?

— Добре ли си? — питам и галя долната ѝ устна с палец. Може би тя не иска да си тръгвам, може би няма търпение да си тръгна.

— Да — отвръща тихо и примирено. Май не ѝ вярвам.

— Сряда — напомням ѝ. Ще я видя тогава. Навеждам се, целувам я и тя затваря очи. Никак не искам да си ходя. Не и след като е толкова несигурна. Повдигам главата ѝ и задълбочавам целувката, а тя откликва, предава устните си.

„О, миличка, не се предавай. Пробвай“.

Тя стиска ръцете ми, целува ме и аз не искам да спра. Тя е завладяваща, тъмнината мълчи, потисната от младата жена пред мен. С огромно неудоволствие се отдръпвам и докосвам челото ѝ със своето.