Грей - Страница 80

К оглавлению

Опитвам се да я вразумя.

— Трябва да я видя. Тя ми изпрати имейл.

„Разкарай се от пътя ми“.

— Какво си ѝ направил, изрод такъв?

— Точно това искам да разбера. — Стискам зъби.

— От мига, в който те видя, непрекъснато плаче!

— Какво? — Повече не мога да търпя простотиите ѝ и профучавам покрай нея.

— Не може да влезеш! — Кавана ме следва и пищи като харпия, докато почти тичам през апартамента към стаята на Ана.

Отварям вратата и включвам лампата. Тя се е сгушила в леглото, увита в кувертюрата. Очите ѝ са червени и подпухнали и се присвиват на ярката светлина. Носът ѝ е подут, целият на петна.

Виждал съм жени в такова състояние много пъти, особено след като съм ги наказвал. Този път обаче оставам изненадан от чувството за неудобство, което ме прорязва.

— Господи, Ана! — Гася лампата, та тя да не присвива очи, и сядам до нея на леглото.

— Какво правиш тук? — подсмърча тя. Щраквам нощната лампа.

— Искаш ли да изхвърля този конски задник? — вика Кейт от вратата.

Майната ти, Кавана! Извивам вежда и се преструвам, че не я виждам.

Ана клати глава и пълните ѝ със сълзи очи отново се обръщат към мен.

— Само викни, ако има проблем — казва Кейт на Ана, сякаш е дете. — Грей — сопва се тя, така че се чувствам длъжен да я погледна. — Записала съм те в списъка на лайнарите и те държа под око! — Очите ѝ блестят яростно, но на мен не ми пука.

Добре че излиза. Само притваря вратата. Бръквам отново във вътрешния си джоб. Госпожа Джоунс надминава всичките ми очаквания. Вадя кърпичка и я подавам на Ана.

— Какво става?

— Защо дойде? — пита тя с треперлив глас.

„Не знам.

Нали каза, че не ме харесваш“.

— Една голяма част от задълженията ми е да се грижа за потребностите ти. — „Спасявай положението, Грей“. — Каза, че искаш да остана. Ето, тук съм. И те намирам такава? Вероятно ще кажеш, че вината е изцяло моя, но аз не разбирам вината си. Това, че те напердаших ли?

Тя се опитва да седне и се мръщи.

— Взе ли нещо болкоуспокояващо?

Тя клати глава.

„Кога ще се научиш да правиш каквото ти е казано?“

Отивам да намеря Кавана. Тя е седнала на канапето и съска.

— Ана я боли глава. Имаш ли болкоуспокояващо?

Тя извива изненадано вежди. Сигурно не може да се начуди на загрижеността ми към приятелката ѝ. Поглежда ме злобно, става и изтрополява до кухнята. След като рови в разни кутии ми подава две таблетки и чаша вода.

Връщам се в стаята и подавам таблетките на Ана, а след това сядам на леглото.

— Изпий ги.

Тя ги лапва и очите ѝ стават тревожни.

— Говори. Каза ми, че си добре. Никога нямаше да тръгна, ако знаех, че има проблем, и ако изобщо можех да предположа, че си в такова състояние. — Вече поразсеяна, тя започва да си играе с нишка от кувертюрата. — Когато ми каза, че си добре, го приех за истина. А не е било така, нали?

— Мислех, че съм добре — признава тя.

— Анастейжа, не можеш да ми казваш нещо, което си си наумила, че аз искам да чуя. Това не е нито честност, нито откровеност. Как очакваш да не подложа на съмнение всяка твоя дума, казана досега?

Тази мисъл ме потиска.

„Говори с мен, Ана“.

— Как се чувстваше, докато те удрях и след това?

— Не ми хареса. Не искам да го правиш повече.

— Не те удрях, за да ти хареса.

— А защо на теб ти харесва? — пита тя с по-силен глас.

Мама му стара! Не мога да ѝ кажа защо.

— Наистина ли искаш да знаеш?

— О, повярвай ми, едва ли има нещо, което би ми било по-забавно от отговора на този въпрос. — Сега вече не се опитва да скрие сарказма си.

— Внимавай.

Тя пребледнява.

— Ще ме биеш пак ли?

— Не, не и тази вечер. — „Мисля, че ти беше достатъчно“.

— Слушам. — Тя все още чака отговор.

— Харесвам властта, която ми дава това, Анастейжа. Контрола. Искам да се държиш по определен начин и ако не го правиш, ще те наказвам и ще се научиш да се държиш по начина, който ми харесва. И ми харесва идеята да те наказвам. Исках да ти напляскам дупето от мига, в който ме попита дали съм гей.

„И не искам да въртиш очи, нито пък да ми говориш саркастично“.

— Значи не ме харесваш такава, каквато съм? — пита тя нещастно.

— Мисля, че си прекрасна такава, каквато си.

— Защо се опитваш да ме промениш тогава?

— Не искам да те променям. — „Да пази Господ. Ти си изкусителна“. — Искам да се отнасяш с уважение и да следваш няколко прости правила. И искам да не ме предизвикваш и да не ми възразяваш постоянно. Толкова ли е сложно? — „Искам да си в безопасност“.

— Но ти искаш да ме наказваш!

— Да, искам.

— Това не го разбирам.

Въздъхвам.

— Просто съм такъв. Имам нужда да те контролирам. Искам да се държиш по определен начин и ако не го направиш… — Мислите ми започват да се лутат. „Толкова е възбуждащо, Ана. Ти също беше възбудена. Не можеш ли да го приемеш? Прехвърлена на коляното ми… да чувстваш задника си под ръката ми…“ — Искам да виждам розовата ти красива кожа с цвят на алабастър под ръцете си. Това ме възбужда.

— Значи не те възбужда болката, която ми причиняваш?

— В много по-малка степен от това да виждам дали си способна да я понесеш, но не това е причината. — Всъщност в доста голяма степен, но точно сега нямам намерение да ровя в този въпрос. — Ако ѝ кажа, ще ме изхвърли. — Причината е усещането, че си моя и че мога да правя с теб това, което пожелая. Пълен контрол над някой друг. Това е, което ме възбужда, Анастейжа. Бедна ти е фантазията колко ме възбужда.

Трябва да ѝ дам някоя и друга книга за подчинените.

— Виж, не мога да ти обясня добре. Не се е налагало да го правя никога. Самият аз не съм се замислял много. Винаги съм бил сред хора, мислещи като… мен. — Млъквам, за да се уверя, че следи мисълта ми. — А ти все още не си ми отговорила на въпроса. Как се чувстваше след това?